Интервюто може да се прочете на сайта на obshtestvo.net - виж: http://www.obshtestvo.net/content/view/889/3/
- Господин Слатински, вие сте политик от първата вълна на демократичните промени и в полезрението ви са все въпросите, свързани с националната сигурност. Какви са днес предизвикателствата пред нея?
- Въпросите свързани с национална сигурност са сложни, изискват вярна стратегическа ориентация, както и много усилия и енергия за намиране на верен отговор на предизвикателствата и рисковете пред страната ни.
Една част от заплахите са тези, които се преценяват като най-важни от общностите от държави (НАТО, ЕС), в които ние членуваме, и главно от държавите (като САЩ) с които сме свързани чрез т.нар. стратегическо партньорство.
Другите не по-малко важни заплахи, а според мен и много по-важни и приоритетни, са тези, които имат чисто национален характер и на които ние трябва да отговорим преди всичко сами, с нашия собствен капацитет на системата ни за сигурност и основно като се действа в автономен режим. С други думи, това са такива заплахи, с които ние трудно бихме се справили с нечия външна помощ – решението им трябва да е най-вече резултат от нашите собствени национални сили, воля и общи, консенсусни усилия.
Сред тях определено е това, което се нарича демографска криза, а за мен това по-скоро е демографска катастрофа.
Втората заплаха е постепенното размиване на българската национална идентичност и придобиването от страна на тревожно голяма част от българския политически и бизнес елит на много деструктивни, негативни черти, вкл. слабо или липсващо национално чувство, домодерно мислене и пренебрегване на европейското начало и същност на държавата, обществото и народа ни – при това до степен на антиевропейско, ориенталско поведение. Нашият политическият и бизнес елит като цяло не се стреми българският народ да бъде уверен в себе си, със самочувствие и зареден с енергия и с борбеност, да бъде образован и здрав, осъзнал своите национални цели, ценности и цена, а се предпочита това да бъде една атомизирана, фрагментизирана маса от унили, слабообразовани, боледуващи, живеещи по-малко и в материална и морална мизерия, спасяващи се поединично индивиди. Подобна сива маса от отчаяни и загубили европейска перспектива хора е лесна за манипулиране, за управляване, за държане в пасивно аполитично и обезверено, че нещо от тях зависи, състояние
Сериозна заплаха според мен също така, е липсата на отговорно лидерство – на преден план в политиката (както впрочем и в бизнеса) излязоха хора без биографии, които успяват благодарение на ловкост и хитрост, благодарение на безпринципност и безгръбначие, благодарение на партийната си вярност, а не толкова като резултат от това – как те работят за България и нейното настояще и бъдеще.
Заплаха пред националната сигурност е и прекалено глобализираният поглед на нашата външна политика, прекалената, аз я наричам, ветропоказателност. Папагалска външна политика, която артикулира външни позиции и действия, без да отчита поне в достатъчна степен националните ни интереси. Външна политика, която в същото време не иска да осъзнае, че главната роля на страната ни е свързана с това, което България прави в нашия регион. Погледнете стратегическите документи, по тях ще ни се стори, че България граничи с Ирак, Иран и Афганистан едновременно, а не с Македония, Гърция, Турция, Сърбия, Румъния, че България се намира някъде в Средна Азия, а не в центъра на тежеста на един стратегически триъгълник на несигурността, чиито върхове са в Западните Балкани, Кавказкият регион и Близкият Изток. Такава стратегически зле ориентирана политика, според мен, е сериозен риск за нашата национална сигурност.
И последното, което в по-философски план, бих казал, за мен е много голям проблем и ми носи разочарования (бидейки в президентската институция, наблюдавайки парламента, различните комисии, дебатите в тях) е, че в България политическата класа не само не може, но и не иска да си представи, че страната ни може да има собствени национални интереси, че страната ни трябва да се опитва да отстои собствената си позиция на базата на тези национални цели и задачи.
Размишлявам с недоумение и тревога - защо България е единствената страна в ЕС, която като че е оперирана от смелост, сякаш смелостта й е изрязана, ампутирана. Да вземем за пример действията по отношение на независимостта Косово. Колко време се мисли дали да сме 5-и или 15-и сред държавите, които признават независимостта на това анормално образувание, управлявано от хора, огромното мнозинство от които са пряко свързани с организираната престъпност и са известни на западните специални служби като наркотрафиканти, трафиканти на оръжия, хора и човешки органи? Нима вместо подобна абсурдна калкулация кои да сме подред, че хем да признаем, хем да не сме сред първите, не можеше позицията ни да бъде определена след сериозен професионален дебат и с калкулация на плюсовете и минусите по отношение на националните интереси? Същото е и спрямо Грузия. Това е политика с подвита опашка.
Бих казал, че и тук си казва донякъде думата и демографският ни срив. Когато навън изтича най-младото, най-доброто, най-креативното, най-борбеното от народа ни, то страната неизбежно придобива поведение и реакции, типични за застаряващото, амортизираното, примиреното общество? Такова общество не е в състояние да даде нова, стратегическа визия на България, да излезе от инерцията на поведение в стил „преклонена главица остра сабя не сече”, „аз ли ще оправя света”, „да би мирно седяло, не би чудо видяло”, „да правят каквото щат”...
- Гарант ли е ДПС за етническия мир в страната?
- Винаги и навсякъде етно-религиозният модел е резултат преди всичко от усилията, манталитета, от характера на основния, държавообразуващия етнос. В България – на българския етнос. Ако този етнос е толерантен, търпим – създава се българският етно-религиозен модел. Ако е нетолерантен, шовинистично настроен той ражда Ратко Младич и Слободан Милошевич. Разбира се, наред с изключителната роля на българския етнос като интегриращ, консолидиращ, събиращ държавата ни, не можем да не отдадем в една или друга (макар и много по-малка все пак) степен, на останалите етноси у нас – на българските турци, българските арменци, българските евреи, българските роми и т.н. Но в никакъв случай не трябва да си мислим, че българският етно-религиозен модел е основна и единствена заслуга на който и да е малцинствен етнос, камо ли на която и да е партия от рода на ДПС. Още по-голяма грешка, граничеща с престъпление е да се счита, че българският етно-религиозен модел е заслуга на Ахмед Доган.
Ахмед Доган е функция, следствие, резултат на този модел. Само благодарение на този наш модел Ахмед Доган можа да си създаде неговата партия, а после и да се качи на главата на българската политика и да размахва, да върти целия български елит, като обръч около себе си. Това е така именно защото има такъв модел.
Ще кажа още веднъж – Ахмед Доган е функция, той е следствие на модела. Проблемът обаче е, че от известно време насам със своята бруталност, със своето високомерие и безпардонност Ахмед Доган и върхушката около него не само паразитират върху българския етно-религиозен модел, но и се превръщат в заплаха за него и неговата стабилност.
Държа да подчертая, че във върхушката на ДПС около Ахмед Доган аз не правя разлика на етнически принцип - в нея и турци, и българи са пълно, дори гротескно копие на поведението на Ахмед Доган, повтарят в един или друг вариант неговата алчност, сребролюбие, неговото бейско поведение. Бейско е поведението не само на Ахмед Доган, бейско е поведението на Йордан Цонев на когото някога в СДС казвахме Ментата, на Христо Бисеров, който е от хората, нанесли най-жесток удар на синята партия. Със своето поведение лидерите на ДПС се превръщат в заплаха за етническия модел, главно заради омерзението, което голяма част от българите, от българските турци, евреи, арменци изпитват към начина по който тази върхушка се държи, към манталитета на тези функционери, комисионери и корупционери. Има опасност това крайно негативно отношение на огромна част от българския народ към подобно безскрупулно поведение да прелее в отрицателно отношение към цялото ДПС, а оттук да се хвърли сянка, да се хвърли петно и към електората на тази партия. Защото електоратът никога не може да избяга от своята политическа и морална отговорност, свързана с хората, за които той е гласувал.
Да, в страната ни има реална опасност, а може би и тенеденция вече - за негативно отношение не само към ДПС, но и към неговия електорат. Но веднага и много категорично трябва да се каже – това негативно отношение изобщо не е на етническа основа или от религиозна нетърпимост, не е свързано с шовинизъм, не е породено от това, че тези хора са други, че са различни, че са малцинствена група!
Негативното отношение към електората на ДПС ще бъде на базата на крайно негативната оценка, която българския народ дава на политическоото поведение на този електорат. Защото този електорат, повтарям, не може да избяга от отговорността, че 20 години подред възпроизвежда във властта една върхушка и го прави независимо от резултатите на нейната политика, независимо от морала и нравствеността, от политическата отговорност на тази върхушка. Този електорат не може да избяга от отговорността, че понася, че търпи като стадо, като три синджира роби - да бъде беден, експлоатиран, лъган и в същото време да гласува за лидерите на ДПС и да ги държи във властта, винаги във властта, винаги с контролния пакет акции от властта.
За изминалите 20 години всяка друга партия, всеки друг партиен елит, вземете за пример колкото искате лидери, биваха наказвани за слабости, грешки, провали в своята политика – Жан Виденов е политическа нула, Стефан Софиянски е политическа сянка, Иван Костов е политически скелет в гардероба на парламентаризма, Симеон Сакскобургготски е политически маргинализиран, и кой ли още не...
Единственият, който не бива наказан, независимо от политиката, която води е Ахмед Доган.
Ето, затова българите, както и всички други етноси могат да предявят и с нарастваща сила ще предявяват политически претенции към електората на ДПС - защото той със своята тотална подкрепа на корупционерите, създава и нанася щети на българския политически модел, на цялата система. Той толерира корупцията, толерира безпнаказаността на част от тези лидери, толерира високомерието им. Това води до отслабване на българската политика, на българската държава, до ориентализиране и демодернизиране, деевропеизиране на българското общество.
Аз съзнавам, че претенции към електората на ДПС ще има, те са вече очевидни, но съм длъжен още веднъж да подчертая – тези претенции, тези упреци и укори в никакъв случай не са на етническа и религиозна основа, а са на политическа основа. Българският народ рано или късно ще поиска от този електорат да се държи европейски и да излезе от това си стадно поведение в разрез с всичко европейско, всичко демократично.
Следващият момент в моята позиция към ДПС, споделял съм я, но без ефект и пред президента Георги Първанов, е че изпитвам отвращение към тезата, че корупцията на голяма част от върхушката на ДПС е, така да се каже, данък „мир”, данък „спокойствие”, който ние трябва да платим, като народ. Тоест - какво да се прави, трябва тази върхушка на ДПС да е във властта, да им позволяваме да си правят, каквото искат - само мир да е! Да целуваме ръка на Доган - само мир да е! Да им харижем чрез корупционни практики един милиард (левове, долари или евро), да им кажем вземете ги, създайте още обръчи от фирми - само мир да е! Само да не си подпалим държавата!
Това е безнравствена теза, подразбирана тихо и скрито от голяма част от водещите ни политици – че огромната корупция на ДПС е данък "спокойствие", данък "етнически мир"... Аз категорично не съм съгласен с това разбиране на самонареклите се „държавници” наши политици. Питал съм преди време хора от НДСВ, от БСП, кого ли не в парламента – защо позволявате, защо мълчите, нима не виждате разграбването в Държавния резерв, в екологичното министерство, в земеделското министерство, в министерството на държавната корупция при бедствия и аварии и т.н.? Отговорът е – какво да ти кажем, Слатински, по-добре ли е да си подпалим държавата? Не разбирам, ей богу, защо Сметната палата, Националната агенция по приходите, Комисията „Кушлев”, ДАНС не се интересуват от това. Възможно ли е да се създават политически анекдоти, като „В ДПС един е Дал, а всички са взели”? Къде е държавата, къде е държавността?
Ето това са моите съобръжения, че моделът не е на Доган, а на българския етнос, че претенциите към турския етнос са политически и че държавата не трябва да плаща измислен и порочен данък корупция в името, виждате ли, на етническия мир у нас.
Отказвам да приема, че в Европа може да има държава, която сама да си налага, сама да се облага с корупционен данък „етнически мир”...
- Смятате ли, че Кърджали примерно, може да се превърне в своебразен анклав и колко вредно може да е това?
- В личен план, Кърджали е от любимите ми градове. Случи се преди години да попадна там в тежък личен и емоционален момент и как да кажа, почувствах изведнъж, че на душата ми олекна - може би от хората там, от атмосферата, от природата. И си казах, че нещата ще тръгнат нагоре. И действително – тръгнаха. Обичам Кърджали и едни от най-добрите ми приятели са от този край.
Аз не се притеснявам, че Кърджали ще стане анклав, но се тревожа, че този град може да продължи да бъде модел на политическо своеволие, на лоши практики на управление, на безконтролна власт на една партия (ДПС) – какъвто модел няма никъде вече в страната ни.
Тревожа се, че Кърджали може да продължи да бъде пример за политическо поведение, при което централните партийни ръководства (тези в София) на останалите партии отказват да слушат местните си организации. Не искат да чуват автентичния глас на гражданите на Кърджали. Тоест Кърджали може да продължи да възпроизвежда лоши политически и недемократични практики, може да даде едно усещане, че държавната власт е пожертвала добрите политически и демократични практики заради централни амбиции за подялба на властта, тоест става дума не за етнически и религиозен анклав, а за политическо своеволие. Едно възпроизвеждане от страна на ДПС на усещането, че Кърджали е част от цената на етническия мир.
- От ваша гледна точка какво правим в Ирак?
- Трудно е да се отговори с малко думи. Надявам се до Коледа да излезе моята книга „Ирак: така съветвах президента”. В нея на базата на моите анализи за Ирак, правени преди войната, по време на войната и до края на първия мандат на президента, аз искам да помогна на читателя да разбере, как се прави политиката у нас. Поне отчасти. Например как е възможно държавният глава да претърпи революционна еволюция от искрената фраза (тя наистина беше такава, той беше убеден в това, а и аз имам частичен, свой личен принос за нея) „Аз не приемам тази война!”, до сегашната ситуация, в която той е на преден план, редом с хора (и практически неразличим от тях), които винаги и неизменно са смятали, че Ирак е наша национална кауза и България трябва да бъде там в най-предната редица заедносъс САЩ, Великобритания, Полша – сред „ястребите на демокрацията”, както зовеше от парламентарната трибуна тогавашният ни външен министър; т.е. заедно с ястребите, които трябваше да бъдат посрещнати с хляб и сол от шиити, сунити и кюрди в Ирак, а отдавна вече един от булевардите в Багдад трябваше да носи гордото име Софийски. Читателят нека сам си отговори на въпроса защо се получи такава голяма еволюция у нашия държавен глава.
А моето становище по Ирак остава непроменено от 2002 до 2008 година и то е, че Ирак е една огромна геополитическа авантюра заради една колосална геостратегическа грешка. Част от нещата, които сега се случват в света, са резултат от тази сбъркана политика на САЩ, довела и до Ирак и до Афганистан, и до финансовата криза. Западът не иска да проумее, не иска да разбере, че светът е друг, че не е този, който го виждат неоконсерваторите на Буш.
- Дали е коректен един такъв въпрос – защо вече не сте съветник на президента по националната сигурност?
- Най-близките ми хора знаят, че аз нямах намерение да бъда съветник и през втория мандат на Георги Първанов. Така че може да се каже, че съвпаднаха желанията ни – моето - да не работя повече за президента и на президента - да не работи повече с мен. За неговите мотиви не зная какви са точно. След 5 години работа всеки ден в президентството от 7.00 до 20.00, след като написах стотици материали, той намери само 5 минути за да се раздели с мен, без да даде каквато и да е оценка за работата ми.
Колкото до моите причини, те са няколко.
Първо, от много близки възгледи с президента за националната сигурност в началото на мандата, в края на 5-тата година нашите виждания и позиции по много ключови проблеми станаха диаметрално противоположни. Разминахме се много, непоправимо и необратимо. Моите съвети не срещаха разбиране – значи от тях повече няма смисъл.
Второ, 5 години са достатъчен срок човек да покаже какво може на подобна позиция, достатъчен срок за работа на подобно място. Трябват нови хоризонти, нови предизвикателства. В това динамично време за 5 години да се затвориш в една толкова непрозрачна, базираща се не на доверието, а на едноличната власт на началника, институция... Стане ли това, човек рискува да спре да се развива.
Трето, от един момент нататък аз видях, че тази институция започва да се реполитизира, да губи наднационалната си същност и идентификация, започна отново силно да почервенява, да се бесепеизира.
В името на националната кауза, макар че роизхождам от СДС, аз приех да стана съветник не на партийния лидер Георги Първанов, а на държавния глава Георги Първанов. Оказа се, че съм му бил първоначално нужен като синя брошка на червения ревер. Но за петте години нито веднъж не позволих и навярно той затова ме уволни най-вече – да ме накара да работя за Георги Първанов, който макар че не го изрече на глас, всъщност започна да действа като „бесепар”.
- Каква урок получихте за себе си, наблюдавайки от президентството процесите в страната?
- Като отговор на този въпрос идва и последната, четвъртата и най-важна причина защо напуснах президентството.
Когато виждах, колко много институции, закони и ресурси у нас не дават нужния резултат и страната ни продължава да е на опашката на съвременна и модерна Европа, аз си казах, че за да бъде България непрекъснато задминавана – да минават край нея други страни, примерно като Словения, Хърватско, Румъния, Сърбия - причините не са само в политиците и това, което те правят. Стигнах до извода, че държавата е конструирана по грешен начин. Архитектурата й не работи. Това е преходна конструкция, начертана на Кръглата маса. Да вземем Прокуратурата – това е една иституция – чудовище по начина, по който е позиционирана в държавата ни и тя няма да работи, в нея ще търпи провал всеки следващ главен прокурор, независимо от неговите лични качества. Или друг пример - президентът да е избран от целия народ, а да има едва ли не само представителна функция.
Ето защо моят извод е, че трябва да си преконструираме държавата, да създадем Третата република – европейската република. Първата беше Социалистическа, Втората – на Прехода, до влизането ни в Европейския съюз. Трябва нов обществен договор, който да бъде разработен на базата на стратегически преглед на държавата, на нейните институции, закони и ресурси. В момента каруцата на държавата е впрегната пред нейния кон и затова не върви. В Европа е обратно.
Но е очевидно – и най-добрата каруца да имаме, и най-добрия кон, и най-добрите пътища и най-добрия кочиаш, ако каруцата е преди коня, тя няма да тръгне. Точно това става у нас.
Нашата Държава на Прехода е конструирана лошо. Тя в условията на новите, на европейските практики, стандарти, норми и ценности не може да работи, тя генерира само хаос и безпорядък, неефективност, преразход на ресурси и усилия и естествено – корупция. Нужна ни е новата, Третата република.
Ето защо не виждах повече смисъл да съм част от президентска институция, която е хибрид, която е мутант, рожба на началото на Прехода и като се окаже, че нейният титуляр разбира високия пост не като мисия, а като скрито средство за влияние върху процесите, ролята на секретаря по националната сигурност се обезсмисля...
- Вие как смятате: политика по близка до Брюксел или до Вашингтон?
- Като експерт и учен, това за мен е най-сериозната дилема. Аз залагам на европейската карта, но се питам непрекъснато дали тази карта я има в геоколодата.
Европа за нас е последният шанс да се модернизираме като държава и общество и всеки български гражданин да вдигне глава, да иска да види какво има зад хоризонта, не постоянно да е с наведена глава, гледйки си в краката или взирайки се в собствения пъп.
Но дилемата за мен е, защото не съм убеден, че Европа е способна да води тази политика, която ми се иска, за която смятам, че Европа е призвана.
Европа днес няма лидери, като Чърчил и Де Гол, та дори и като Митеран и Тачър. В креслото на Аденауер седи фрау Меркел...
Европа се управлява от хора, които нямат собствена визия, собствена стратегия за Европа, а имат сателитно спрямо САЩ и инерционно по отношение на качествено новите глобални процеси мислене.
С такова мислене не се играе ключова роля в глобалната политика.
Европа продължава да не разбира, че светът се е променил, че на хоризонта се появяват и искат роля други държави – Индия, Китай, Бразилия, Русия.
В Европа все още се разсъждава с ексклузивно, изключващо, черно-бяло мислене – или САЩ, или Русия; или НАТО, или Русия; или с нас, или с Русия...
А е нужно съвсем различно – инклузивно, включващо, многопластово мислене: и САЩ, и Русия; и НАТО, и Русия; и с нас, и с Русия.
За жалост, Европа продължава да страда от геополитическа кокоша слепота!
02.11.2008 год.
