За мозъка и свободата

  1.
  Някога, по времето на социализма, бях забелязал нещо, за което сме си говорили многократно с приятели - състуденти и после съаспиранти в Харков, тогава в Украинската ССР, част от СССР, а именно:
  Колкото по-малко вътрешнополитически успехи има системата, толкова повече тя се хвали с външнополитически успехи.
  Проваля се т.нар. продоволствена програма, опашките са многолюдни, магазините празни, чака се с часове за пакетче масло или литър мляко за децата навън, при минус 10 градуса, а системата вещае за растящия авторитет на социализма. Имахме усещането, че властта храни хората с илюзията за успехи на международната сцена. Знаехме - заговори ли се за нова международна инициатива за мир и справедливост, значи пак ще се увеличават цените.
  Всъщност, при срива на рублата до жълти стотинки, при разгула на олигархията, която си присвоява руските стратегически ресурси и пълни гушите на политическия елит, за да е послушен, при икономическата криза и рухването на инфраструктурата извън Москва, Санкт Петербург и още няколко големи града, Кремъл също като че храни народа си с успехи на международната сцена и анексиране на чужда територия.
  Знам, че нищо не е буквално както е било, има специфики.
  Но не съм сигурен колко дни ще се храносмила успехът ни на международната сцена от днешния протоколен ден на усмивки и обещания, без реален пробив в нито една от големите цели. Даже с послания, че някои от големите цели всъщност не са засега цели.   Защото Европа си има много сериозни проблеми, някои от които са като ножове, опрели до кокала.
  Не искам народът ни да се затваря в своите граници и да се дразни от всичко, което ни кара да вдигаме поглед и извън тях.
  Но днес държавата ни има нарастващи проблеми и нарасатващи цени на живота и услугите, заедно с падаща управляемост на процесите и падащи мотиви на знаещите и можещите, честните и почтените, кадърните и професионалистите, младите и не чак толкова младите, да споделят трудностите на битието и промиването на съзнанието тук.
  Затова се питам - като мине суматохата, като отшуми веселбата, като стихнат дитирамбите и заглъхне преекспонираната еуфория, дали нашият народ няма да има усещането, че са го хранили с успехи на международната сцена, които не са заситили глада му за жизнен стандарт, за модернизиране, нормализиране, демократизиране, европеизиране на страната ни, а са били много повече като дъвка, от която скулите се уморяват, но нищо повече от това. Или като биберон-залъгалка, който те кара да замълчиш, да се успокоиш за известно време, но не пуска нищо - нито реално, нито конкретно.
  Защото несъмнено правилният приоритет за Западните Балкани не може да замести проблема със западането на България. Западането само звучи като Западно, но е противоположното на него. И се преодолява не с думба-лумба, а с къртовски труд, с постоянни и упорити усилия на цялото общество, със стратегия за излизане от кризата и развитие, а най-важното - със запълване на острия дефицит от съвременно, интелигентно, визионерско и истински, а не имитационно и симулационно, проевропейско лидерство.
  16.05.2018 г.
  
  
  2.
  София е като под обсада. Движението е почти невъзможно. Задръстванията са повсеместни.
  Минавам по зебрата. Изсвистяват гуми и кола заковава до лявото ми коляно.   Докато преглъщам уплашването си, човекът отбива и слиза притеснен.
  - Голяма беля щеше да стане, за един милиметър щях да сгазя депутат!
  - Аз не съм депутат от 24 години.
  - Наскоро Ви гледах по телевизията!
  - От 4 години никъде не участвам.
  - Не е възможно. Както и да е. Отнехте ми хвалбата пред близки и приятели, че замалко не съм сгазил депутат! Ама то не се знае, ако им се бях похвалил, дали нямаше да ми се скарат: Да го беше сгазИл, майка им мечка!
  17.05.2018 г.
  
  
  3.
  През 70-години на 19 век Дарвин и други учени откриват, че мозъците на животни, живеещи в клетки са с 10-15% по-малки от тези на животни, живеещи на свобода. Свободата не е дар, който просто ползваш на поразия. Тя изисква усилия да развиеш мозъка си. Няма как със стария мозък да познаеш свободата.
  Започнах да си обяснявам някои неща..
  18.05.2018 г.
  
  
  4.
  Днес охранител в един университет - интелигентен пенсионер, някога също чел лекции на студентите, отново си поговори с мен. Обичал нашите беседи, защото повечето колеги гледали на него като на пазач и подавач на ключове, а аз не съм отказвал да беседваме за нещата от живота и в държавата.
  Той ми каза следното:
- Пътувахме миналата година по един бизнес със синовете, бяхме навсякъде по т.нар. Западни Балкани - Сърбия, Черна гора, Косово, Босна, Албания, а в Македония много пъти съм бил. В повечето от тези страни като им гледам магистралите, хотелчетата, магазинчетата, обслужването, ако щеш тоалетните, къщите, които се строят, земята - цялата облагородена и засята, едно пустеещо квадратно метърче няма. И сърцето ме боли ние на каква територия сме допуснали да живеем!   Може да се бием в гърдите, че ще ги вкараме в ЕС, но и на тях има да им дишаме прахта. Те вече в много отношения са пред нас и са повече в Европа като общества и политици от нас. Можеш да ме опровергаеш, но за мен истината е така, каквато я видях. То очите могат и да ме лъжат, но сърцето ме заболя, а то още нито веднъж не ме е мамило.
  19.05.2018 г.
  
  
  5.
  Понякога имам усещането, че на международната сцена присъстват две Българии или че нашето присъствие на тази сцена е като двуликият Янус.
  Едната част от най-висшата ни власт се е вперила в Западните Балкани, а другата част от най-висшата ни власт се е взряла в Западните покрайнини на Евразия...
  20.05.2018 г.
  
  
  6.
  Мила, родна, утринна картинка:
  Дълга ведомствена алея. 7-8 жени с метли и гребла чистят нападалите листа. Виждал съм как работят и друг път - съвестно, дори с настроение.Някои, ако влязат в аудиториите, няма да мога да ги различа от другите студентки.
  Край тях крачи изтупан като за празник мъж. Ръце в джобовете. Строга физиономия. Критичен поглед. Никакво доверие. Показна важност. През 45 секунди изважда дясната си ръка от джоба и показва нещо микроскопично на алеята:
  - И това, и това, къде гледаш!
  Една от жените му казва миролюбиво:
  - Шефе, ходете си вършете работата, ние не сме вчерашни, всичко ще е тип-топ!
  А той:
- На мен това ми е работата, за нея са ме назначили и аз така си оправдавам заплатата!
  
  P.S. Господи, за каква работа назначават някъде хора! А аз трябва да обяснявам почти ежеседмично на блестящи докторанти, че нямат никакъв шанс да продължат в науката и образованието...
  21.05.2018 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
         _          _   ____        
_ __ | | __ __| | | _ \ ____
| '__| | |/ / / _` | | |_) | |_ /
| | | < | (_| | | _ < / /
|_| |_|\_\ \__,_| |_| \_\ /___|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.