Преди и Сега: сравнения. Или за уродливостите на днешното време

  Изминаха почти 30 години от началото на Прехода. Това е приблизително едно ново поколение. От научно-историческа гледна точка вече могат да се правят равносметки. Както и сравнения между преди и сега.
  Макар че именно сравненията са изключително трудни. Защото държавата и обществото, принципите и нормите сега са коренно различни.
  Човек може да разсъждава за своя живот по онова време и днес, но с прекалено голяма условност. Например аз – едно е да си на малко повече от 30, съвсем друго – на малко повече от 60. Едно е да се занимаваш с математически, съвсем друго – с обществени науки. Едно е да си никому неизвестен, съвсем друго – да си все пак някакво име с някакъв авторитет. Едно е да имаш малки деца, съвсем друго – да имаш малки внуци.
  И все пак се опитвам да направя сравнение. Да систематизирам сравнения.   В свободното от писането на научната монография време, работя над нещо като книга от този род. Необходимо е да сравнявам преди и сега и защото повече на местно ниво, но бях от първите политици от СДС, сред онези, които започнаха промяната и получиха шанс наистина да променят страната към по-добро. Нужно е сравнение, потребни са сравнения, не е достатъчно само да се каже – каква я мислихме, каква стана!
  За да се направи достоверно сравнение, за да се осъществят сравнително адекватни сравнения, някои неща трябва да се съизмерими, ако може – казано на математически език – да са инвариантни, т.е. да го преведем повърхностно – да са постоянни, да са сходни, да са горе-долу едни и същи.
  Ала това изглежда е почти напълно невъзможно...
  Но има някои опорни пунктове, които като че ли отговарят на едно такова изискване. Ето как стоят нещата при мен:
  Първо, и тогава, и сега живея в обикновен квартал сред обикновени хора.
  Второ, и тогава, и сега жилището ми е нормално, не е боксониера, но не е и прогимназия.
  Трето, и тогава, и сега не съм фокусиран върху гонитбата на прекалени материални блага.
  Четвърто, и тогава, и сега ползвам градския транспорт, защото нямам дори шофьорска книжка.
  Пето, и тогава, и сега се занимавам с наука, със знание и познание, работя преимуществено със сивото си вещество.
  Шесто, и тогава, и сега съм предимно в структури, свързани с науката и образованието.
  Седмо, и тогава, и сега институциите, в които си вадя хляба са най-вече държавни.
  Осмо, и тогава, и сега съм редови служител в административната йерархия.
  Девето, и тогава, и сега възнагражданието ми не е високо и се налага да „подработвам“ на други места и по друг начин.
  Десето, и тогава, и сега съм смятан в професионално отношение за способен поне малко над средното, ако не и повече от това.
  Единадесето, и тогава, и сега там, където работя, се стремя да отстоявам мнението си и не се страхувам да демонстрирам независими позиции.
  Дванадесето, и тогава, и сега не отказвам да споделям това, което зная и мога с колегите си.
  Тринадесето, и тогава, и сега в свободното си време обичам да чета много, даже мъничко над нормалното за един книголюб.
  Четиринадесето, и тогава, и сега нямам връзки и позиции сред хората от властта, а средата – близки, роднини, приятели, познати са редови хора, без реална власт и с нормално средностатистическо битие.
  Мога да продължа вероятно с това изреждане, но и казаното дотук дава представа за онова, което е приблизително едно и също при мин и преди 30 години, и днес.
  Разбира се, множество промени в настоящето са прекрасни или особено полезни, кой би отричал това!! В наши дни мога да хвана самолета и да отида там, където искам да отида (друг въпрос е дали мога да си позволя да отида където искам да отида, но това е спорно, защото съм такъв човек, че искам да отида където мога да си позволя да отида...). Има редица свободи, които за свободолюбив човек като мен са като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
  Така или иначе, в този текст няма да изтъквам преимуществата на днешното време.
  Тук искам да посоча някои различия, които поставят времето днес в губеща позиция спрямо времето вчера. Правя го, за да си дадем сметка какви уродливости има в наши дни, защо ги има и как да ги преодоляваме, защото тези уродливости слагат крайно негативен отпечатък върху оценката на обикновените хора за живота си сега и те приписват тези уродливости на демокрацията. Макар всички подобни уродливости да са присъщи на лошия начин, по който ние си направихме Прехода и да ни лишават от щастието и радостта да живеем при пълноценна демокрация – именно в тази демокрация, към която тръгнахме преди близо 30 години.
  Ето част от моите сравнения в този дух – разбира се, гледани и преживявани от моята камбанария и в съответствие с онези горе 14 инвариантни, сходни характеристики в моето битие и съзнание:
  Първо, когато човек има самостоятелна професионална позиция, когато има виждане, различно от това на ръководството, той неизменно, за разлика от „преди“, „сега“ понася тежки удари „отгоре“, става обект на административни репресии, дисциплинарни санкции, стремеж да се извърши разправа над него, да му се покаже и докаже кой командва парада тук. Неизменно някой скача да си мери его-то с него и да го обвинява във всички смъртни грехове, да го изкарва едва ли не враг на народа. И така е почти навсякъде затова го отбелязвам, то е характерна черта на днешната ни реалност. Самата мисъл да имаш собствено професионално мнение е огромен кариерен и житейски риск.
  Второ, някога знаехме, че по партийна линия си има свое кариерно развитие, ала за останалите съществуваше определена гаранция, че ако знаят повече и се трудят повече, то е възможно да получат шанс за ръст към по-ключови позиции, на които да могат да реализират идеите си. Сега това като правило не е така – твоите знания и умения нищо не значат, спокойно някой с далеч по-скромни възможности може да те прецака, да ти забие нож в гърба, да бъде фаворизиран, пробутван напред и нагоре, предпочетен пред теб и дори да ти заеме мястото.
  Трето, днес личният принос не само не се цени, но той не се и оценява – във финансово отношение е напълно реално повече допринасящият да получава много по-малко от нищо не допринасящия. Възнагражденията и стимулиранията са средство не за оценка на нечий принос, а за оценка на нечия вярност, нечие послушание, нечия покорност, нечия принадлежност към котерия, група, завера, далавера.
  Четвърто, в онова време имаше кому да се оплаче човек – офе-председател, комсомолски секретар, профпредседател, партиен секретар – все някой щеше да чуе за несправедливостта към обикновените хора, за самозабравянето на даден ръководител, за злоупотреба с доверие или пари, за глупави или некадърни решения. Сега това е невъзможно, абсолютно невъзможно – човек, който дири правото си или правдата си няма никакъв шанс да бъде чут, гарантирано му е, че самият факт, че се жалва или протестира бързо ще стигне чрез слухове и доноси където трябва и репресията срещу него по кариерен път е незабавна, а последиците могат да бъдат фатални за работното му място и заплатата му.
  Пето, в предишното време имаше партийни протежета на важни постове, но имаше и много знаещи, компетентни ръководители на ключови места – които си разбираха от поверените им процеси, с които можеше да обсъждаш, да даваш съвети и идеи, да спориш с тях – те ти скърцаха със зъби, но ако имаха интелекта да оценят това, което предлагаш, те дори чисто егоистично, го грабваха, защото знаеха, че други компетентни над тях ще оценят зрялото ядро, ценната мисъл и ще им дадат рамо, ще им отворят стълбицата нагоре по йерархията. Докато днес никому не е важно ти какво мислиш, какво предлагаш, какви идеи имаш, ти какво смяташ за това, което се върши от ръководството, за какво те боли душата, какво от предприетото може да бъде с много лоши и дори необратими последици и последствия. Защото по-нататъшният ръст на началството не се обвързва с постигнатите под негово ръководство резултати, а с други критерии – дали е предан на назначилата го власт, как върви „усвояването“ на фондове и поръчки, назначава ли наши хора, утвърждава ли нашето господство, увеличава ли нашата клиентела и проч.
  Шесто, когато по-рано трябваше да се вземе някакво по-дългосрочно или по-стратегическо решение по дейността на институцията, имаше дискусии, допитваха се до по-изявените специалисти, дори за да се създаде чувството за опиране на широките народни маси, за идване на идеята „отдолу“, едва ли не като молба „отдолу“.   Днес мнението „отдолу“ като такова за онези „отгоре“ не съществува.   Решенията са вземат еднолично или като спуснати от голямото „добрутро“, а понеже голямото“добрутро“ има далеч по-важни дела като например плачещи за усвояване еврофондове, то и не знае, и нехае за решенията в съответната държавна структура и те се вземат основно еднолично. Решава си ръководителят, че ръководената от него институция му е бащиния и си прави каквото пожелае, решава си каквото иска, а едни подчинени нему сирени му пеят на ушенцето колко мъдро и вярно е неговото решение. Компетентните хора са изолирани от този процес. Цената да демонстрират своята компетентност като влияят на властовите решения е непосилно висока за тях. Най-често се чува следното – Горе не искат да чуят какво мислиш, ако се опиташ да възразиш ще станеш на пет стотинки, ще бъдеш смазан и размазан като петно по асфалта...
  Седмо, преди много години ръководителите ръководеха от името на държавата, нали всичко бе държавно. А държавата умираше да се прави или да изглежда като общонародна, на народа. Нали и демокрацията тогава, макар да я нямаше, бе народна демокрация. Ето защо ръководителят бе някак представител на народната държава, дето, виждате ли, се трудела в името на народа и за благото на народа. Поради тази причина или поради други причини от този род, но ръководителите държаха определено ниво, определена култура на отношения. И никога не ми се е случвало да видя ръководител, който крещи озверяло на подчинените си, който ги обижда, ругае, използва груб и дори циничен език. Сега редица приятели и познати, колеги и просто редови минувачи са ми се оплаквали непрекъснато от арогантен, дори от свръхарогантен и нерядко циничен тон на ръководителите си.
  Осмо, дори по време на късния соц, когато не-вярата в социдеята и в Партията вече бе всеобща, ръководителите бяха своего рода пълномощници на соцдъръжавата, на соцдържавността. И те знаеха, че изпортят ли нещо с държавната собственост, държавата ще стовари върху тях своя юмрук. Да не говорим за митичната и понякога жестока ДС. Значи трябваше да се грижат за държавната собственост (а друга нямаше) или поне да се правят, че се грижат. Докато сега държавата дори в държавните институции се е дезангажирала от контрола за собствените си интереси и собственост, поверила ги е на своите управленски комисари и политкомисари - на тях интересите на нейната собственост и въобще нейните интереси не са им приоритет – затова те преспокойно правят каквото си искат и не им пука какво ще стане и остане след тях, какво ще се разруши, какво ще се влоши, какво ще се разпадне, какво ще западне.
  Девето, някога всяка държавна структура бе част от мрежата на държавните институции, по-скоро от йерархията на държавните институции. Дори свързана с административни букаи, със свръхрегламентация и мегабюрокрация, но държавната структура следваше някакъв замисъл – общ, държавен, държавнически. Да, соц-ът загуби катастрофално икономическото съревнование с кап-а, бе с пъти по-неефективен от него, по това спор няма. Думата ми е за общия замисъл, за общността на целите, за вписването в някаква единна рамка – работи държавната структура по общи критерии и правила, заради някакви общи цели и задачи. Днес, казано по пернишки, всеки ръководител, дори на държавна структура, така си ма’а- както му хрумне, както му подскажат подмазваческите сирени, както келепирът изглежда най-голям, а далаверата най-сочна... Няма елементарни общи замисли и стандарти, критерии и ценности дори сред държавни институции от една област от един бранш, от едни дейности...
  И десето, някога по-интелигентните хора, по-амбициозните специалисти бяха отворени към чуждото, към външния опит, към задграничните технологии.   Въпреки затруднения достъп до тях, те имаха сетива, чрез които улавяха новото, мъчеха се да го усвоят. За някои това беше възможност да изпреварят конкурентно колегите си, а за други – своеобразно дисидентство, и това го имаше.   Може да не казваш колко е велик Западът, защото си бе малко опасно, но пък да следваш професионалния му пример, неговата технология, неговите хватки и способи дори. Днес в държавните институции има повърхностно налагане буквално, без отчитане на нашите специфики и традиции на външни модели, но като „показуха“, имитация, като новоговор, без дълбоко вътрешно проникване с идеите. Важното е не да прилагаш модерни технологии в знанието, образованието, науката, а да говориш правилните неща, да имитираш политически коректни „добри практики“, да хвърляш прах в очите на Запада, да мимикрираш – да се правиш, че си Запад, а да си живееш в Ориента. Нароиха се специалисти по новоговора, по имитацията, по симулацията, те трупат точки парадирайки с копирането, с взаимстването на западни модели, но това не променя нито качеството на работата им, нито ценностите им, нито професионализма им, нито възпитанието им. Те просто се нагаждат по посоката на вятъра и обичат Запада, защото оттам идват нови неща, фондове, командировки и кариерен ръст. Утре със същата лека ръка ще се прехвърлят на кремълски прийоми, на китайски похвати или арабски чалъми. А всъщност те са Петата колона на посредствеността и некадърността, на непрофесионализма и некомпетентността. И именно тази Пета колона е най-опасната от всички пети колони в България.

  Ето това са някои от моите сравнения, те са само наброски тук, нахвърляния, бележки, драски и шарки, за да споделя с вас над какво мисля и какво ме тревожи на попрището жизнено в последната третина...
  
  02.05.2018 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                      ____   ___   _   
_ __ ___ __ __ / ___| |_ _| | |_
| '_ ` _ \ \ \/ / | | | | | __|
| | | | | | > < | |___ | | | |_
|_| |_| |_| /_/\_\ \____| |___| \__|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.