Непрекъснато производство на déjà-vu

  Като си мисля за европредседателството, все ми се струва, че преживявам нещо като déjà-vu. Смътно, размито, но déjà-vu...
  
  Вярно е, че тогава бях малък, но „днешността” ме връща като че през 1968 г., когато в София се провеждаше световен Младежки фестивал. Останал ми е в паметта приблизителен спомен (напълно възможно е, признавам, по-късните размисли и знания да са го допълнили избирателно) за:
  всеобщата превъзбуда на управляващите;
  спусканата отгоре патетика;
  повелената приповдигнатост;
  желанието да се мислим ние, българите, като разположени в пъпа на света;
  стремежа да покажем София като лъскава витрина, а всъщност поне донякъде потьомкинско село;
  щедростта на пръскането на „грешна народна пара”;
  натискът от властта народът да покаже колко е сплотен зад нея и да се държи прилично, за да не се изложим пред гостите...
  
  Впрочем, аз през последните няколко години постоянно живея с някакви усещания за déjà-vu. Цялото ни управление е сякаш едно непрекъснато производство на déjà-vu. В поведението, в маниерите, в изказа, в действията... Всичко е някакво повторение, някаква имитация на нещо, което е било, във въздуха се носи мирис не, а миризма на нафталин.
  Това за мен е гибелна индикация, че се въртим в кръг и нищо ново, модерно, сочещо напред, сплотяващо със съвременни ценности, мисии, каузи, цели не се ражда; че имаме катастрофичен дефицит от Лидерство, че викаме на помощ соца – пак да ни подскаже идейка ли, стереотип ли, спомен ли, мит ли, за да поддържаме изкуственото дишане на смисъла и съдържанието на онзи вече неразбираем факт – какво днес е общото между нас, българите, освен шанса, а все повече малшанса да живеем точно на това място и точно по това време...
  Управленският елит действа спрямо паметта ни като в онзи експеримент с крачето на жабчето – то жабчето е умряло, но пуснеш ли няколко волта ток през крачето му, крачето мърда – досущ сякаш жабчето е живо.
  В представите – безсъзнателни или съзнателни - на нашето управление соцът може още да бъде използван още. Още! Те експлоатират онова, което се нарича фантомна болка – както откъснатия от мина крайник, който продължава да боли все едно го има. А него го няма. Отдавна го няма.
  
  Питам се защо е постоянното ми, натрапчиво чувство за déjà-vu? Защо толкова –физически и даже психологически днешните първи лица ми напомнят нещо до болка познато и причиняващо ми психологическа и дори физическа болка?
  Може би такъв ни е народът – като няма нищо друго, той се храни с déjà-vu. И управляващите редовно, на ден по лъжичка, му дават нова порция déjà-vu. Народ, който като наркоман се е пристрастил към déjà-vu, по-лесно се управлява, защото живее в минало свършено време, в извънвремие, в паралелна реалност, в мнима реалност...
  Сигурно има още много причини – закодирани в историята, паметта ни, в характера ни, в битието и съзнанието ни. Тук на ход са културните антрополози, социалните психолози, историците, етносоциолозите и социеталните душеведи, ако ги има, разбира се. Защото властта спрямо науката вече поне десетилетие води война със стратегията, не с тактиката, на опожарената земя.
  
  На мен по силите ми е да приведа само още една причина за перманентното ми натъкване на déjà-vu:
  Енергията на следдесетоноемврийската промяна бе разпиляна и пропиляна. Изминалите близо 3 десетилетия погълнаха, смляха и изплюха в маргиналието и периферията цели активни прослойки, будни, смели, креативни, съзидателни. Да, отделни единици от тези прослойки намериха реализация, позиции, богатство и добруване – лично за себе си, за семействата си, за децата и внуците си. Но Преходът като от сапун отмиваше, като от лук обелваше прослойка след прослойка знаещи и можещи, произвеждащи бъдеще и социален капитал (солидарност и сплотеност) хора. Една след друга тези прослойки и техните социални и генетични кълнове отпадаха от играта или сами, доброволно излизаха от нея, емигрираха или навън - извън България, или навътре - в себе си. Недооценени или недолюбвани, с прекършени криле или самопречупили се, тези прослойки се предаваха или бяха предадени, но в главното се провалиха и в същественото се оказаха губещи.
  И постепенно се стигна до прослойката, която се докопа да властта, която дочака своя час, която завзе управленските позиции на всички нива, а най-вече на горните, на най-горните, и която за нищо на света не желае да изпуска дочаканата власт и на никаква цена няма да я изпусне.
  Родово, съсловно, поколенчески и ментално тази прослойка е на твърде обикновените, твърде средностатистическите, твърде сивите, твърде удобно живеещите си в соца хорица, хитреци и тарикати, мимикрии и хамелеони, пресметливи еснафи и самодоволни нагаждачи.
  Казвам „твърде”, защото при соца масово човек трябваше да оцелява, да внимава, да се прави, че спазва правилата и вярва в Идеята и Партията, да се нагажда, да шикалкави, да му намира колая, да търси връзки, да преодолява дефицити, с други думи, да живее така, че да си няма неприятности.
  Но ако мнозина правеха всичкото това така, че и да не загубят себеуважението си и да не ги е срам от и пред децата им, то едни други мнозина, го правеха с цинизъм и егоизъм, с келепирджилък и по втория начин, с престорен ентусиазъм и очебийно престараване, с доноси церберско следене какво правят другите.
  Тази сива маса се бе превърнала в отделителната система на соца. И за да изпълнява тази неестетична и разнасяща неприятни аромати функция, тя си бе отвоювала правото да живее добре и без угризения на съвестта.
  Соцът не можеше без нея, защото тя му вдъхваше убеденост, че той е пуснал дълбоки корени в обществото.
  Но и тя не можеше без соца, защото къде ще намериш друг строй, друга система, друго общество, в което благодарение на уравниловката, на еднаквата грижа за всички, на еднаквите заплати за всички, на еднаквите права на всички, ще за нейните хорица същото, каквото има и за останалите – трудолюбивите, съвестливите, честните и почтените.
  Та нали ако в един отдел от 10 души двама се трудят и денем и нощем, и събота и неделя, а повечето от останалите не си дават много зор и поне двама сред тях изобщо не се напрягат, халтурят, мързелуват и дори вредят, то ако всички получават почти еднакво, значи от някои се взима много, а на някои се дава – също много.
  Така е при Социално-несъстоятелна Илюзия, която е решила взема от всеки според способностите му, а да дава на всички поравно...
  
  И ето, след като през последните тридесетина години бяха отмити всички по-креативни и талантливи прослойки, дойде редът на въпросната „твърде” обикновена прослойка, състояща се от твърде семпли хора – от самите тях и от техните генетични и социални деца и внуци.
  Те дочакаха своя час. Те са специалисти по оцеляване, те нямат ценности или имат ценности според случая и изгодата, те своето не изпускат, на чуждото не прощават.
  И за нищо на света и на никаква цена своята власт те няма да искат да изпуснат. Затова ли са били през соца твърде семпли, твърде обикновени, твърде пасивни, твърде пресметливи и твърде завиждащи – на кадърните, на смелите, на непримиримите, на честните, на щастливите!?
  Това са мутациите на соца. Това е наследството от соца. Това са истинските рожби на соца – тях соцът най-много ги увреди. Това е завърналият се бумеранг на соца, който удря България в челото и я просва възнак.
  Докато почти три десетилетия обществото ни се заблуждаваше, че изстисква или искрено изстискваше соца от себе си, то всъщност отми така необходимите за оцеляването и развитието, за модернизирането и демократизирането, за европеизирането и нормализирането на България прослойки.
  И под тях лъсна прослойката, която днес държи в задушаващите си прегръдки България.   Тази прослойка не умее да добавя, не умее да събира, да умножава, да интегрира – тя знае само да потребява, да изважда, да дели и да диференцира. Тя не иска да прави пицата по-голяма и по-сочна, защото това изисква усилия, воля, креативност, визия, тя умира от желание да разпределя малката и постна пица, защото това е най-лесно и така е най-лесно да си отреже най-едрото парче от нея за себе си.
  Тя всъщност и да управлява не умее, защото не може без това някой да й дърпа конците и да я употребява. И поради тази толкова очевадна причина, тя днес е инструмент, обслужващ персонал на олигархията, реално владееща България.
  Таванът на мечтите на всеки по-óправен в тази прослойка е да се вреди сред олигарсите. Някои успяха, но те са единици. Броят се на пръстите на едната ръка. Ръката на дърводелеца...
  Като мутация на соца, като рожба на соца, като продукт на соца, като наследство от соца, тази прослойка не може да живее без похвати и подходи на соца, без имитации и симулации от времето на соца. Тя се старае да ни прожектира чернобели филми от соца, да ни натрапва звезди на соца, да ни заразява с носталгии от соца, да ни извърта погледите и ценностите назад към соца.
  Пита са как тогава поне мен, за другите не знам и от тяхно име няма да говоря – няма да ме преследва непрекъснато усещането за déjà-vu. В държавата на масовото производство на умиления по соца, не би могло да не живея с постоянното чувство за déjà-vu.
  Така че българи, спете спокойно като деца, соцът се завърна. Първият път това бе като трагедия, вторият път, както е казал Философът, ще бъде като фарс...
  
  21.12.2017 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __   _       _____   _    ___  
/ _| | | |___ / / | / _ \
| |_ | | |_ \ | | | | | |
| _| | |___ ___) | | | | |_| |
|_| |_____| |____/ |_| \__\_\
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.