„Педераст скапан!” (За простотията и надеждата)

  Рано сутрин. 6 и 15. Имам лекции и за да стигна навреме, вместо нормалните за един нормален град 40-50 минути дотам, аз трябва да заделя поне още толкова.
  Но ужасното състояние на градския транспорт не е първа грижа за столичния кмет. Той е зает с далеч по-важни неща. Например - да си прави из страната партия. При това за европейско развитие. Или да се снима с фрау Меркел...
  Аз съм съвестен и редовен данъкоплатец. За моите многобройни часове като преподавател в няколко университета („многобройни” не от сребролюбие, а от желание за поне донякъде сносен живот) непрекъснато ми удържат не малки данъци. Освен това, през април всяка година, честно и почтено си плащам ДОД, като за целта обикновено вземам временно от някой близък на заем известна сума - за да съм изряден към държавата. Тази година, да кажем, платих доброволно и прилежно 2 079 (цифром и словом) лева. Излишно е да казвам, че по същия безпрекословен и съзнателен начин се отнасям и към всички останали местни и всевъзможни данъци...
  Срещу тях обаче не получавам дори елементарния минимум безопасност, сигурност, обществени блага и публични услуги – нито от държавата, нито от общината. В същото време премиерът и кметът се дърлят и си мерят намеренията, вместо свършената работа.

  И така, часът е 6 и 15. Вали дъжд. Редки коли профучават край мен и още по-рядко някоя от тях да не се постарае да ме опръска необходимо и достатъчно с вода и кал. Аз вървя по асфалта, плътно до края на улицата. А вървя там и така, защото макар да прибират до стотинка моите данъци, отговорните фактори не са изградили тротоар и не са ми дали друга възможност, не са ми оставили никакъв избор. Те са загрижени за народа, но не им пука за гражданите.
  Отивам да чета лекции. По национална и международна сигурност. Стараейки се хем себе си да опазя, хем да не затрудня по никакъв начин движението, аз се опитвам мислено да систематизирам знанията, които искам да споделя със студентите. Разсъждавам, спорейки със себе си – какво най-съществено и полезно да им дам от Кисинджър и Бжежински, Хънтингтън и Фукуяма, Тофлър и Кейгън, Стиглиц и Фрийдман, Арон и Латур, Зиглер и Тод, Цветан Семерджиев и Васил Проданов, Димитър Йончев и Николай Слатински.
  В този момент край мен преминава кола, забавя ход, прозорчето й се отваря и през него една гневна муцуна, чиито оценца злобно горят в тъмното, изревава: „Педераст скапан! Къде ходиш бе, мамицата ти да е...”. За всеки случай прозорчето се затваря и с мръсна газ и с мръсна кал колата запрашва напред.
  Най-напред успях да си помисля с удивление: „Какво има в такава душица, що за същество е това двукрако, каква е тази ненавист, тази простотия, която го е сграбчила, разяла и обзела, че рано сутрин, в 6 и 15 да го кара отвътре абсолютно безпричинно да крещи, да псува и да мрази?”.
  После започнах да си натяквам: „Мисли, разсъждавай, спори със себе си какво за националната сигурност, за националните интереси, ценности, цели и приоритети да разказваш на студентите... Възпитавай ги на уважение и обич към родината... А в същото време простотията залива обществото и съвсем не й пука за това, на което се мъчиш да ги научиш!”.
  Накрая ми идеше да си кажа: "За каква европеизация, за каква модернизация, за каква демокрация може да става дума - там, където броят на опростачените, на оскотяващите, на озверелите расте лавинообразно и вече е премината критичната маса, след която този процес вече се движи по своя логика, самоиндуцира се и унищожава всички разумни механизми на контрол, на предпазване, на задръжки и на опомняне!”.
  Но махнах с ръка. Нали Пушкин го е рекъл: „Не оспаривай глупца!”. Даже звучи самоуспокояващо.

  И все пак... Дори да си затворя, затъкна, запуша очите, ушите и носа; дори да се скрия от проблема, да не искам да го виждам, чувам и обонявам, той си остава и сам ще се навира грубо в зрението ми, ще осквернява с мърсотия слуха ми и ще овонява обонянието ми.
  ● България върви на зле. Това не е мрънкане, мърморене, мръщене, проектиращо в мнението ми за обществените процеси някакво мое вътрешно неудовлетворение от себе си и своя живот.
  ● България върви на зле. Това не е черногледство, не е отчаяние, депресия или параноя.
  ● България върви на зле. И това е не просто субективна, а в огромна степен реална и реалистична оценка за ставащото у нас. Песимистът какво е? Добре информиран реалист.
  ● България върви на зле. Защото елитът й е алчен и крадлив , антинационален и антиевропейски, безидеен и безхаберен. Той папагалски повтаря и по маймунски имитира чужди геополитически и геоикономически тези и съзнателно държи народа ни долу, в блатото, в духовната нищета и в материалната мизерия. А ако някой нормален и обикновен човек иска да надигне глава, да изправи гръбнак и да се изправи на крака, да вземе живота си в своите ръце, за да го изживее така, че да не се срамува от себе си и от децата си, тогава отговорът е с данъци, с бюрократичен маразъм, с черен манипулативен ПиАр или напоследък – с чукове.
  Подобен елит си въобразява, че пределът на мечтите му е да управлява държава, превърната в територия, населена от спасяващи се поединично индивиди - реализиращи се предимно, главно и основно като обслужващ персонал.
  ● България върви на зле. Защото все повече хора в нея падат под абсолютния минимум на човещина, на възпитание, на ценности, на порядъчност, на морал, на етика, на нравственост и се превръщат в задъхващи се от комплекси, в задушаващи се от завист, в заразени от безволие и безсилие същества. Двуноги бозайници, които живеят във виртуалната двумерна плоскост на безкрайни риалити-шоу, в изкривената геометрия на пространство от апатия и безсъзнателен отказ от креативност, от съзидание, от собствено човешко достойнство.
  Подобна сива маса, подобна тълпа не знае друго, освен да крещи на първия срещнат с изкривено от злоба лице и с просмукано от простотия съзнание: „Педераст скапан!”.

  Ситуацията е често отблъскваща и понякога отвратителна. Но аз си позволявам да вярвам, че тя въпреки всичко не е безнадеждна. Защото има надежда – убеден съм.
  И тази надежда, тази единствена надежда според мен и за мен са младите хора на страната ни. Но младите по дух, воля и визия – които осъзнават, че ние България не сме я намерили на улицата, за да я оставяме на произвола на съдбата и да я харизваме на всеобщата алчност на елита и на всеобщата простотия на сивата маса.
  Тъкмо на тези млади хора се уповавам. Пак повтарям – на младите по дух, воля и визия, а не само на години.
  -- Защото млади, но само на години имаме и в управлението, в елита, във висшите етажи на обществото, но те като мислене и амбиции са безнадеждно остаряли, защото са продукт и пленници на времето на бащите им, срещу които наивните ние излязохме по площадите през 1989 година.
  -- И защото млади, но само на години, бяха тези, които под прикритието на юпита дойдоха, за да направят своите удари на живота, без да се замислят за цената – България за тях бе не повече от проект или бизнес, предлагащи им 400-500% печалба.
  В първите години на тяхното „завръщане” моят мозък не спираше да се удивлява не на това, че те грабят и грабят здраво, а на свежата им и умна изобретателност, на познаването на празнотите в законите и на прилагането на все нови и нови трикове, процедури, технологии и инструменти.
  Външният дълг? Та това за тях не е дълг, изплащан от нашия народ, а финансов инструмент, с който може да се направи супер-изгодна сделка. При нея те винаги гарантирано печелят. Ако някой загуби, това ще е същият този наш народ...
  Те перфектно са усвоили на Запад правилото, че животът е борба за по-богат живот, ала на Запад има правила и нарушиш ли ги, следват тежки санкции. А тук правилата са, че липсват правила и цари безнаказаност.

  Но не – аз се обръщам към другите млади – към децата на страната ни, които ги боли за нея. Към младите по дух, воля и визия:
  ”Деца, отвоювайте си България обратно! Дайте й шанс да се превърне в нормална държава! Не изпускайте България, не допускайте нейното бъдеще да се принесе в жертва на алчността на елита и на простотията на сивата маса! Нали затова сте млади – самоорганизирайте се, вземете се в ръце, помогнете на България да е, да бъде. Което значи да стане такава, каквато ви се иска – така че вие да живеете в нея. Върнете си я, вземете си я обратно от алчността и простотията. Спасете я. Тя е ваша!”.

  Николай Слатински
  25.09.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _        _      _  _      ___    _____ 
| |_ / \ | || | / _ \ |___ /
| __| / _ \ | || |_ | (_) | |_ \
| |_ / ___ \ |__ _| \__, | ___) |
\__| /_/ \_\ |_| /_/ |____/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.