За петте нивà на сигурността

  "Перифразирайки прочутите думи на Карл Маркс, бихме могли да кажем, че един призрак преследва съвременното съзнание, призракът на несигурността".
Робърт Низбет [1]
  “Сигурността е като кислорода - не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея”.
Джоузеф С. Най [2]

  Схемата за нивата на сигурността, предложена от мен преди време [3, 4], имаше тогава най-вече методологическа и познавателна цел. Тя служеше за онагледяване и улесняване на студентите в ориентирането им – къде основно се разполагат и какъв главно е обхватът на националната и на международната сигурност. Тази Схема съзнателно включваше само най-съществените връзки и взаимоотношения. Преимуществото на нейната относителна простота беше, че е лесно разбираема и служи като добър помощен инструмент. Оказа се, обаче, че със своята простота и адекватност, Схемата се „хареса” на професионалната общност и започна да се използва много често и от редица автори (напр. [5, 6]).
  При това някои го правеха коректно цитирайки първоизточника, но други - не твърде коректно, трети - твърде некоректно, а четвърти направо плагиатстваха.
  Огромното количество научни публикации в областта на сигурността, както и излизащите у нас непрекъснато и своевременно монографии на видни западни автори (нерядко се шегувам, че Бжежински, Фукуяма, Хънтингтън и имена като тях, още не са започнали да пишат новата си книга, ... а тя вече е публикувана на български!?) позволяват да разширим и задълбочим погледа върху Схемата за нивата на сигурността и да се убедим още повече в нейната точност и вярност.
  И така, ще разглеждаме пет нива на сигурността. Дори подредени като първо, второ ... пето, те не бива да се мислят за по-малко или повече важни. Всяко едно от тези нива има своето съществено и специфично значение, обаче трябва да се държи, естествено, сметка за характера на съответното общество и особено - за съвременните тенденции, цели и приоритети в обезпечаването на сигурността.

  - Първото ниво е сигурност на Индивида [на отделния човек, на личността] - наричана различно: индивидуална, персонална, лична, човешка и т.н. сигурност; съответно individual, personal, human security.
  Тази сигурност все повече излиза на преден план (особено на Запад), защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. Като член на ЕС (и НАТО), България се приобщава към държави и общества, в които индивидуалната сигурност, индивидуалният просперитет и благополучие са с водещ акцент не само в управлението на страната, но и във ветрилото от цели и ценности на отделните хора. Което означава, че ключов елемент в оценката на дейността и компетентността на всяко едно правителство (и на всяко местно самоуправление) ще бъде – как то гарантира едно приемливо ниво на индивидуална (лична) сигурност за колкото се може повече граждани.
  Много важно е да се обърне внимание, че говорим „за колкото се може повече граждани”, а не само обобщено за „всички граждани”! Самата Демокрация е форма на управление и вид политически режим, който се базира на едно просто правило - че прави са тези, които са повече. Тези, които са повече определят кой да управлява, при какви правила (закони) той да управлява, кое е целесъобразно и добро за държавата. Макар че всъщност от дълбока древност и досега никога Мнозинството не е било субект (а само обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на Мнозинството, никога Мнозинството не е тръгвало първо към барикадите и не е плащало с живота си - за да побеждава Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често - на шепа хора, шепа луди глави, които са дръзвали да гледат Напред, да дирят Промяната, да сочат на останалите Пътя към спасението, към по-доброто или към вярното решение.
  България се присъединява към елитен клуб от държави и общества, за които е прието да се смята, че ако повечето хора живеят в сигурност и благополучие, то и страната живее в сигурност и благополучие. И стремежът на управлението е да се постига оптимално количество хора, които да съставляват това „повече”.
  Като махнем прослойката свръх-богати, върхът или „каймакът” на обществото - тия, които живеят в строго охраняван, паралелен и недостъпен за останалите свят на максимална сигурност, то за въпросното оптимално количество хора е прието да се казва, че са Средната класа. Колко многочислена да е тази Средна класа и колко сигурност и благополучие за нея се приемат като необходими и достатъчни, за да се оценява, че обществото е сигурно и проспериращо, зависи в не малка степен от характера, културата и традициите на съответното общество.
  ● Да кажем в Европа - като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура - не се толерира прекомерно разслоение в обществото и се приема за разумно преразпределянето на наистина значима част от националния ресурс в полза на хората, изпаднали и изпадащи на социалното дъно. Условно казано, това води до „удължаване” на т. нар. Средна класа и до частично, но търпимо и поносимо снижаване, „сплескване” на равнището й на сигурност и материално богатство. Тя се разпростира в по-обширен диапазон, обхващайки повече страти и прослойки в обществото и относително е с по-голямата си част под и с по-малката си част над чертата, изчислена като среден доход в даденото общество (напр. средно аритметично между материалното състояние и доходите на 10-те процента най-богати и 10-те процента най-бедни хора). С други думи – малко повече от нея е „потънала” под и малко по-малко от нея е „изплувала” над тази черта на средните доходи. Все едно - нека си представим плаващо тяло, което с малко по-голямата си част е под водата, а с малко по-малката си част е над водата. Логично е да предположим, че това тяло би могло да плува - стабилно и продължително. За европейския тип общество подобна устойчивост се постига, защото – пак в условни единици – Средната класа „дава” част от доходите и богатството си на долните („дънните”) прослойки, за да скъси дистанцията си от тях и да не ги тласка към отчаяние и радикални действия. Тя, ако може така да се каже, има доходи, частично по-ниски от средните за обществото, защото „собственоръчно” доплаща за своята сигурност и стабилността на обществото.
  ● А в САЩ се толерира доста по-голяма степен на социално разслоение и затова се реализира далеч по-малко преразпределение на национален ресурс в полза на бедните и обедняващите хора. Което води до „скъсяване” на Средната класа и до нейното „удебеляване” - като равнище на сигурност и благополучие. Тя поради това се разпростира в по-ограничен диапазон от страти и прослойки в обществото и относително е с по-малката си част под и с по-голямата си част над споменатата по-горе черта на средния доход в съответното общество, Или малко по-малко от нея е „потънала” под и малко повече от нея е „изплувала” над тази черта. И ако пак си представим плаващо тяло, което вече е с малко по-малката си част под водата, а с малко по-голямата си част е над водата, то е логично да очакваме, че това тяло по-трудно може да плува, камо ли стабилно и продължително. За американското общество такава неустойчивост е възможна, защото там Средната класа не е склонна да „дава” (и го прави с голяма неохота) част от доходите и богатството си на долните („дънните”) прослойки, тъй като поради дълбоки причини, закодирани в гените на американеца чрез религията (протестанството) и идеологията (либерализмът), той е убеден, че бедният човек в огромна степен сам е виновен за състоянието си - защото всеки е отговорен за своя живот и е длъжен да се бори за собствения си успех без да чака наготово от държавата, чието основно задължение е не да преразпределя доходи, а да бди за спазването на правилата; както и че хората се раждат с различни способности и не могат да бъдат равни, а животът им преминава в непрекъсната конкуренция и борба за успех. Както точно бе казано - в САЩ победата не е нещо, тя е всичко, а класиралият се на второ място всъщност е първият сред загубилите."[7]
  Така че Средната класа в САЩ има, все в нашия условен изказ - частично по-високи от средните за обществото, защото отказва да доплаща „от своя джоб” за неудачите на падащите към социалното дъно и убедена, че това само ще ги демотивира да се борят за своето оцеляване и ще ги превърне в паразитни групи (не виждаме ли подобни тенденции у нас сред не малка част от ромите?). Това, което Средната класа в САЩ смята, че може най-ефективно да направи за тези обедняващи и маргинализиращи се прослойки е държавата да създава условия, в които те чрез труд, риск, предприемчивост, да имат шансове за по-добър живот.
  Още малко разсъждения все в този кръг от проблеми – да вземем координатна система от две оси: хоризонталната ос е Равенство, вертикалната - Свобода. Да ориентираме двете съставляващи на Запада - Европа и САЩ - спрямо тези оси.
  ● За Европа можем да кажем, че е повече ориентирана по оста Равенство и по-малко по оста Свобода. Ако я очертаем като някакво множество, то ще бъде подобно на разположена хоризонтално („полегнала”) елипса – дълга и тясна.
  ● САЩ обаче са ориентирани повече по оста Свобода и по-малко по оста Равенство, т.е. на картинката тяхното множество ще прилича на разположена вертикално („изправена”) елипса – тясна и висока. Отново от тази картинка се вижда, че европейският тип общество е като че по-устойчиво от американското.
  Няма как да не бъде така, защото Равенството съдържа в себе си търсене на стабилност. А Свободата съдържа в себе си изначална нестабилност, защото тя е фокусирана върху собствената значимост на личността и отприщва колосални творчески сили, но хората са наистина с неравни възможности, така че не всеки един човек може да устои на тази надпревара за успех, пари, слава, признание.
  Не само за пълнота, а и защото се откриват невероятно интересни препратки към мрежовите структури, бихме могли да включим и третата координатна ос – Братство [8]. Но това излиза наистина много далеч от целите на тази статия.
  След като вече разгледахме – с цялата им условност - някои различия вътре в евроатлантическата общност, можем да се спрем на второто ниво на сигурност.

  - Второто ниво е сигурност на Групата [на Общността] от хора - групова сигурност или group security.
  Веднага ще кажем, че не всяка група от хора е Група в смисъла на теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, групата от хора трябва има вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени напр. от общи интереси, ценности, цели, памет, схващания, страхове, които й позволяват да се обособи и самоидентифицира като някаква общност. С други думи, Групата носи в себе си базисни материални и духовни ценности, идентичност, памет, език, традиции и обичаи. Тяхното опазване и зачитането им са важен аспект на сигурността ù. Групата е особено чувствителна към тия свои идентификационни маркери и много често a priori смята, че върху тях се посяга отвън и от страна на обществото, мнозинството или от другите групи. В този смисъл се говори за своеобразен комплекс на уязвимост на Групата. От своя страна мнозинството не рядко се самонатоварва с вина за тази уязвимост и така допуска Групата да експлоатира своя комплекс и да черпи дивиденти от него.
  Групата може да се организира по различни признаци: етнически, религиозен, териториален, социален, професионален, корпоративен, сексуална ориентация.
  Ако е обособена по етнически или религиозен признак, Групата обикновено се нарича малцинство – такива у нас са ромите, както и българските граждани с турско етническо самосъзнание (впрочем, със средствата на политическия и идеологическия, а може би и геополитическия инженеринг вече се правят опити за подмяна на етническия организационен принцип на тази група с религиозен).
  Не е трудно да се посочат примери за други групи, чиято сигурност може да се анализира - на българите от Западните покрайнини или на живеещите близо до АЕЦ-Козлодуй (всяка по своему е организирана по териториален/регионален признак); на прослойката свръхбогати българи (по социален признак), т.е. най-много спечелилите от Прехода - те осезаемо се опитват чрез олигархичен модел на притежание на реалната власт у нас да циментират статуквото и да подкрепят политици и партии, които обслужват интересите на статуквото); на учителите, което бе много актуално в началото на учебната 2007-2008 год. или на пилотите от гражданската авиация, в чиято безопасност и сигурност след 11 септември 2001 г. бяха инвестирани значителни средства (по професионален признак); на фирмите - фирмена сигурност (по корпоративен признак); на гей-малцинствата (по признака сексуална ориентация – макар, казано на шега, вече да не е ясно дали те са малцинства, съдейки по лавинообразното им нарастване навсякъде)...
  Политически на много от групите хора се гледа с повишен интерес, защото те като правило имат единно политическо поведение, действат, мислят и гласуват единно. Така че ако спечелиш на своя страна групата, печелиш всички гласове на хората в нея. Това се видя при първата изборна победа на Бил Клинтън през 1996 г., когато той „придърпа” към себе си гей-гласовете, след като в острия дебат тогава по въпроса дали гейовете да служат във въоръжените сили, той зае много по-мека от Джордж Буш-баща позиция по въпроса, предлагайки една твърде печеливша, както се оказа, формула на принципа „Don’t Ask, Don’t Tell”.
  Всъщност, ние сме наясно с единното политическо поведение на групата от хора, съставляващи електората на ДПС. „Докосвайки” някакви вътрешни за тази група и то основно ирационални страхове и пориви за самоидентификация у т.нар. „български турци”, ДПС владее направо непропорционално голям пакет политически акции, които му позволяват практически неизменно да участва в управлението на държавата, без да допуска в средите на своя електорат реална конкуренция (пазар) на идеи и личности и без по законите на демокрацията да бъде „наказвано” за грешките на своето управление. Което е не негово, на това „движение” вина, а вина на другите политици и на избирателната система у нас.
  За политически морал и избирателна система като нашите сякаш Карл Попър твърди, че при пропорционална избирателна система може да има „кардинални последици върху кардиналния въпрос как да се освободим от едно правителство чрез гласуване против него”, защото „при пропорционално представителство дори в случая на управляваща партия с абсолютно мнозинство и отхвърлена от мнозинството на недоволните граждани, правителството може да не бъде отстранено. То по-скоро ще потърси най-малката достатъчно силна партия, за да продължи да управлява с нейна помощ”. Това нарушава базисно преимущество на демокрацията – управляващите да бъдат „наказвани” на изборите за техните провали и да отстъпват властта. При пропорционалнотo представителство „малките партии могат да упражняват непропорционално голямо - и често решаващо - въздейс¬твие и върху формиранетo на правителство, и върху неговата оставка и по този начин върху всички негови решения... Това означава разлагане на отговорността... Всичко това много нарушава идеята, която лежи в корена на пропорционалното представителство - че въздействието на която и да е партия трябва да съответства на броя на гласовете, които може да събере”[9].
  Когато говорим тук за групи, общности от хора и имаме предвид различни обществени прослойки, трябва да подчертаем, че към тях - като краен вариант – се причислява самото общество. Това е важно да се разбере: обществото е най-голямата от групите хора, организирани или спонтанно възникнали в неговите рамки. Важно е и защото така ще отделим, както ще видим малко по-късно, и сигурността на Обществото в една Държава от сигурността на самата Държава.
  Сигурността на Държавата е свързана с много по-консервативни, обективни, абсолютни, устойчиви, дори ставащи отчасти архаични категории и приоритети (като суверенитет, независимост, териториална цялост и др). А сигурността на Обществото е базирана на далеч по-субективни, относителни, променливи, по-гъвкави понятия (от рода на безопасност, жизнен стандарт, просперитет и др.).
  Схващанията за потребността от сигурност на Държавата и Обществото могат да се разминават. Обществото, като общност от хора е доста лесно податливо на манипулациии и страхове, то се подвежда по идеологии, обещания и харизми. И би могло да разбира своята сигурност по начин, който ерозира сигурността на собствената му Държава (не вървяха ли германците след Хитлер с почти пълно и потресаващо - за толкова допринесъл за културата на човечеството - народ единодушие?). И обратно - Държавата, с неизменността на потребностите си от сигурност може да изкривява разбиранията на Обществото и да го натоварва с разходи в сигурността, които на практика не произвеждат сигурност (Нима не са спорни като приоритети и обем разходите на държавата ни в т.нар. „твърди” аспекти на сигурността – в частност военният бюджет и купуването на кораби, самолети и хеликоптери? При условие, че най-успешните европейски примери – Ирландия, Словения, Финландия – доказват, че страна като нашата би трябвало да преориентира разбирането си за политиката за сигурност към „меките” аспекти на сигурността – което ще рече инвестиции в качеството на човешкия потенциал и качеството на живота - образованието, науката, новите технологии, здравеопазването, социалната политика, екологията и устойчивото развитие!).
  Акцентът на групата, на общността не игнорира интересите на най-голямата общност в държавата, т.е. на обществото. Не само сигурността на обществото е функция на сигурността на групите в него, но и сигурността на групите в едно общество е функция от сигурността на самото общество. За да се консолидира, обособи и съхранява една група като общност, неотменимото демократично право на самоорганизация за защита на индивидуални и групови интереси не бива да носи в себе си дезинтеграционен за държавата и обществото потенциал.
  Не само от мнозинството се изисква да бъде толерантно, да щади чувствата и достойнството на малцинствата, а и от малцинствата се изисква да работят за единството, суверенитета и териториалната цялост на страната. Малцинствата не могат да черпят допълнителни права от малцинствения си статут, нито да рекетират мнозинството, нито да превръщат модела на тяхното сътрудничество на подобие на свещена крава. Този модел се развива заедно с демократичните процеси и трябва да следва техния ход, а не да си остава замразен и закостенял.

  В теориите за международната сигурност посоките на компаса са „запазени”, съответно: „Север” - за богатите държави и „Юг” - за бедните държави, както и „Запад” - за демократичните държави, „Изток” - за недемократичните държави.
  Естествено, че често е налице съвпадение между Севера и Запада, на Юга с Изтока. Обикновено богатите са демократични, а бедните - недемократични. Но четирите посоки на компаса са запазени за различни типове общества, защото има държави, напр. Индия, които са демократични (значи по-скоро „Запад”), но бедни (което ще предполага „Юг”), както и държави, напр. Саудитска Арабия, които са недемократични (очевидно „Изток”), но богати (би трябвало „Север”).
  Това е едното разделение „Запад”-„Изток” - демократични-недемократични държави и политически режими. Тук ще се спрем на друга гледна точка. Редица автори определят Западните общества като индивидуалистични. И обратното –Източните общества като колективистични. Тогава релацията „Запад”-„Изток” придобива качествено нови измерения, също така свързани със сигурността.
  Напоследък у нас излизат много книги за предходната (не само хипотетична?) цивилизация („Атлантида”) - която достигнала високи върхове в развитието си и после изчезнала завинаги във водите на всемирния Потоп [напр. 10, 11, 12].
  Навярно тази цивилизация е имала стратези и лидери, които са смятали, че знаят как и накъде да водят обикновените хора. Но тя е извадила лош късмет, защото не е успяла да направи вярното приоритизиране на предизвикателствата и рисковете към нейната сигурност и очевидно е проспала необратими промени в климата, може би тогавашно глобално затопляне. Кой знае дали и тя не е била подвластна на масова обсесия на елита, под формата на асиметрична заплаха и дали не е наричала тази обсесия „тероризъм” или нещо от този род, не по-малко страшно. Вероятно и тогава някой мозъчен тръст, също като Oxford Research Group е публикувал анализ “Глобални отговори на глобалните заплахи”[13] и е останал незабелязан, защото е имало по-важни неща. А Oxford Research Group се опитва между впрочем да алармира, че пътят, по който днес върви Западът по отношение на сигурността е сбъркан, че е необходима смяна на парадигмата на сигурността и че Тероризмът е по-малка заплаха от предизвикателства като: Промените в климата и глобалното затопляне; Конкуренцията за все по-ограничените суровини; Нарастващото социално-икономическо разделение, т. е. пропастта „Север”-„Юг” и маргинализацията на все повече хора; Засиленото разпространение на оръжия и военни технологии, вкл. на оръжия за масово унищожение (глобалната милитаризация). Като най-вече промените в климата (наводнения, суша, глад, унищожаване на биоразнообразието, озонова дупка, парников ефект, топене на ледници, изсичане на гори, миграция) вземат много повече жертви от тероризма. Трябва да се бърза, защото ... Time is the essence!
  На друго място си струва много повече да поразсъждаваме за т.нар. от Oxford Research Group ортодоксален дневен ред на сигурността (security orthodoxy). Тази ортодоксия на сигурността е дефектна и не позволява на политическите елити да насочат усилията и ресурсите за намиране на устойчиви, реалистични и прагматични решения за нетрадиционните рискове, застрашаващи света. При нея отговори на глобалните заплахи са дават чрез сила - борба със симптомите, репресии срещу несъгласните, поддържане на статуквото. В дългосрочен план тази политика е обречена. Ако в идните 5-10 години не се предприемат спешни действия, ще бъде трудно да избегнем глобалните бедствия и дестабилизация на глобалната система. Трябва да преминем към “парадигма на устойчивата сигурност”. Това е превантивен подход, който атакува коренните причини (т. е. лекуване на болестта). При него се преминава от насочване на енергията и ресурсите срещу войната (anti-war) към ресурси и енергия за повече мир и сигурност (pro-peace), както и от сигурност за някои към сигурност за всички.
  Но да оставим въпросната потънала цивилизация насаме с горчивите поуки - тя и без това е заплатила твърде висока цена за неспособността си да различи реалните от идеологизираните опасности и големите от малките рискове. Ние сме част от друга цивилизация - на homo sapiens, която 100% е по-разумна (!?).
  За нашата цивилизация традиционно се смята, че като организирани общности с елементи на прото-държавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, далеч надхвърлящи първосигналното сплотяващо ги сцепление на стадото, тя се е зародила от една страна по течението на р. Нил в Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна - в пространството между р. Тигър и р. Ефрат (в “земята между двете реки”, т.е. Месопотамия), или в Двуречието.
  В Едноречието, Голямата река Нил е била пълновластен господар на участта на народите по течението й и ги е карал да си сътрудничат, за да оцеляват, за да получават поне някакъв шанс да укротяват Голямата Река. Животът и Времето са текли от Високите планини до равнинната Делта, от Горен Нил до Долен Нил - като от Миналото към Бъдещето. Нил е символизирал Стрелата на Времето – еднопосочна и неумолима, непреодолима и пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно е Реката – а тя е другото име на Времето.
  Ето защо Западната култура, чиито корени са в Едноречието, е толкова дръзка и неспокойна, толкова трескава и динамична, толкова прагматична и енергична, рационална, егоцентрична и егоистична. Тя е индивидуалистична култура.
  Западният човек знае, че е само Тук и само Сега - кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Времето тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето. Животът на Западния човек е само миг от полета на тази Стрела. Миг, който е единственият негов шанс, като втори - няма да има и изпусне ли го той – и край.
  Западният, Индивидуалистичният човек е в постоянен стрес от това. Поради тази причина той е безумно чувствителен към своето здраве и ужасно се бои от Смъртта. Той мрази Смъртта, защото тя може да му отнеме едничкия шанс да се реализира, да постигне нещо живота, да остави диря след себе си. Той много повече предпочита да има, отколкото да бъде, защото това, което притежава, е знак и доказателство, че го е имало и него, че е постигнал нещо, а „стремежът за придобиване на богатство, слава, власт се е превърнал в смисъл на живота”[14]. На Запад Човекът е мярата за всички неща. Тук в една река не можеш да влезеш два пъти. Защото вторият път тя вече, заедно с всичко останало – ще бъде друга.
  Докато в Двуречието нещата са били коренно различни. Там едни племена са покорявали благодатната Равнина между Двете Реки, като при това покоряване са я разоравали и разорявали, после отново са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И точно когато е трябвало да избършат морните чела и да се радват на плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са разрушавали, разоравали и разорявали създаденото от тях и са ги покорявали - за да започнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ - защото от Планините стремително са се спуснали следващите племена.
  Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, то той няма да различава детайлите, да се пита - кои племена са връхлетели и кои племена са имали печална участ от това, а ще вижда само един и същ кръговрат - картина, повтаряща се постоянно, магически, неотменимо, вечно - по един и същ начин.
  За този Наблюдател логично, неумолимо Времето ще тече в Кръг - циклично и повторяемо. И той ще си каже – Няма за къде да бързаш, та ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл.
  Ето защо Източната култура, чиито корени са в Двуречието, е толкова пасивна и замислена, толкова съзерцаваща и медитираща, толкова съмняваща се и плаха, ирационална, метафорична и многозначна. Тя е колективистична култура.
  Източният човек е размишляващ, муден и спокоен. Той знае - ако в този живот шансът не е с него и на негова страна, то при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде, за кога и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да мине трупа на твоя враг.
  Източният, Колективистичният човек е приел този бавен, сангвиничен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене. Той предпочита преди всичко да бъде, отколкото да има, защото това, че е бил, че е устремен към духовното е знак и доказателство, че е изпълнил своя малък дълг в осъществяването на дълбокия и неразбираем за самия него висш замисъл.
  От казаното дотук става ясно, че в нашия свят има глобално разделение - на култури с висока степен на индивидуализъм (т.е. индивидуалистични култури) и култури с висока степен на колективизъм (т.е. колективистични култури).
  Ето как и защо когато се говори за индивидуалистични общества се разбира „Запад”, а когато се говори за колективистични общества се разбира „Изток”.
  Ето защо и как релацията „Запад-Изток” придобива нови дълбочини, кара ни да преобръщаме културологични, антропологични и цивилизационни пластове.
  А за целите на нашия анализ е съвсем естествено да можем да отграничим Запада и Изтока преди всичко и най-вече по отношението им към Сигурността.
  ● На Запад като правило се смята, че една общност от индивиди е в състояние на сигурност, когато всеки индивид (или поне повечето) от нейните индивиди е в състояние на сигурност. Тук водещата ценност е сигурността на Индивида, докато сигурността на Общността е следствие от индивидуалната сигурност на всичките нейни членове (или поне на повечето от тях). Ето какво на практика значи, че обществото е индивидуалистично - то да поставя в центъра Индивида.
  ● На Изток е напълно обратно - далеч по-вярно е виждането, че един индивид е в състояние на сигурност, когато общността, на която той принадлежи е в в състояние на сигурност. Водещата ценност тук е сигурността на Общността, докато сигурността на всеки един от съставящите я индивиди (или отново поне на повечето от тях) е само следствие от сигурността на Общността. Ето такова на практика е колективистичното общество - то поставя в центъра Общността.
  Индивидуалистичните култури са ориентирани към решаването на проблеми. При тях хората общуват главно за да постигнат нещо заедно и отношенията им с това могат да се изчерпят. Ключовата дума за тези култури е “Контракт”[15] , т.е. ние сме заедно, защото ни свързват общ бизнес и общи цели, свързва ни обща кауза и след нея всеки може да продължи по пътя на личните интереси.
  Колективистичните култури разглеждат решаването на проблеми само в контекста на изграждане на отношения между страните, на създаване на такава атмосфера, в която преодоляването на възникнал между страните конфликт на интереси ще бъде естествено следствие от тази атмосфера, от този климат на съвместно общуване. За тях ключовата дума е “Контакт”[16] - първа и главна задача е да се постигне степен на обвързване на интересите и сътрудничество; а след това вече проблемът може да се реши – като се съхранят и отношенията.
  Индивидуалистичните култури са култури на ниския контекст[17] - при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат точно такива, каквито са, без условности, пряко - Да е Да, Не е Не, Искам е Искам, Мога е Мога, Знам е Знам.
  Колективистичните култури са културите на високия контекст[18] - при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат само в конкретния контекст - условно, в зависимост от обстоятелствата. Нищо не е винаги точно това, което изглежда, а трябва да се разшифрова, да се превежда: за да се отгатне точния му смисъл. Много важен е езикът на тялото. И се държи на статуса, на уважението, зачитането, “съхраняването на лицето”. Или както някъде се шегуваха – двама японци не могат да се разберат на тъмно – защото няма да виждат поклоните, мимиките и жестовете един към друг – а те са носители на важна информация.
  От епохата на модерността индивидуалистичният Запад става носителят на прогреса, демокрацията, човешките права и свободи. Той пробужда колосални съзидателни сили, дава бурен тласък на развитието и е лидер на човечеството.
  Проблемът на индивидуалистичния Запад е обаче, че той се базира на пазара и конкуренцията, на частната собственост и егоистичния интерес, на състезанието и постоянния стремеж да се побеждава, да се изпреварва, да се постига колкото се може повече – днес повече от вчера, утре повече от днес. В подобни условия, с подобни усилия и при подобни стремежи, неизбежно се нанасят огромни щети на междучовешките отношения, на ценностите, на морала и етиката. Целите започват да оправдават средствата, а средствата не се подбират при преследване на целите. Неизбежно става разкъсването на социалните връзки. Разпиляват се социалният капитал и чувството за общност. Пренебрегват се взаимопомощта, солидарността, сцеплението, човещината. Загубва се хуманната чувствителност към проблемите на другите. Партньорът става опонент, опонентът става враг. И разделителните линии на индивидуалните, груповите, корпоративните интереси се превръщат в гранични бразди между хората, а после се оказват и барикади.
  В този аспект индивидуалистичните култури имат много какво да се поучат от колективистичните: при които материалният успех не е единственият критерий за достойнствата на човека. Там съществува социална среда от връзки – родови, приятелски, общностни или други - която да поглъща част от негативните преживявания, да компенсира част от разпиляната енергия, да подава ръка на падналия и болния, слабия и неудачника. Точно от такива корективи, позитивни примери и общи усилия, солидарност и взаимопомощ, има огромна потребност всяка индивидуалистична култура, за да не загуби ориентири, опори и ценности, за да не се окаже без нравствени ограничители, без морални стимули, за да не се изроди, за да не се превърне в непрекъснато състезание за материални блага...

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _       _      __        __  _   _      _    
| |__ | |__ \ \ / / | | | | / \
| '_ \ | '_ \ \ \ /\ / / | | | | / _ \
| |_) | | | | | \ V V / | |_| | / ___ \
|_.__/ |_| |_| \_/\_/ \___/ /_/ \_\
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.