Ние, врабчетата и те, плъховете

  1.
  Днешният ден в личен план ми донесе победа и удовлетворение.
  Разни фактори с дисциплинарна власт над мен ме въвличат в ненужни битки, поради комплекси и знам ли какво още.
  Е, днес истината бе отстояна и един зъб на клеветата бе строшен.
  Значи може, значи и у нас може да се отстояват принципи и позиции!
  Но за тази цел са необходими хора с чест и достойнство! И те помогнаха да се случи чудо. А то си е чудо! Защото имаше такива хора - въпреки всичко и въпреки уж закона на днешния ни нелепо неестествен живот.
  Следователно мога за един миг поне да си кажа, че във и за България не всичко е загубено.
  
  25.07.2017 г.
  
  
  2.
  С добър приятел си говорим малко за наука, за нещата от живота, за това какво става с хората, с обществото, със страната, накъде вървим. Накрая той казва:
  - Прочетох преди време едно интервю с поета Евтушенко, лека му пръст! В него на въпроса кои хора през живота му най-много са го разочаровали, той отговаря - неблагодарните. Моя близка, македонка, над 90-те, когато й се оплаквам, винаги ме успокоява - сЪрце, не се кОси, благодари на Бога, че не ти е пратил по-лошо, че това лошо е най-лошото, живей с благодарност към Него, към живота, към добрите хора и добрите неща, които ни се случват! Ако десет неща не са наред у нас, едно от първите е, че все повече и повече хора стават неблагодарници, не отвръщат на доброто с добро, забравят хубавото, което си направил за тях и те предават, забиват ти нож в гърба. Как да са ни наред нещата, като водеща характерна черта на обществото е, че става общество от неблагодарници или поне общество, в което все повече и повече хора стават неблагодарни, черно неблагодарни, не оставящи добро ненаказано и лошо невъзнаградено.
  Аз какво да му отговоря? Викам му:
  - Ами да сме благодарни, че все още не са станали всички хора неблагодарници. И да се надяваме, че неблагодарността, която ни разяжда и изяжда обществото е малко или много ситуационна, т.е. резултат от случващото се в страната ни, но няма да се просмука в нашие гени и така да започне да се предава на следващото поколение, та то да стане не ситуационно неблагодарно, а неблагодарно по принцип, нрав, манталитет и природа...
  
  27.07.2017 г.
  
  
  3.
  Преди малко един приятел ми прати ето това.
  Потопен в днешната реалност и въвлечен не по своя воля в какви ли не битки с разни хора, които ми пият енергията, както вампири не са ми я пили, аз не можах да повярвам, че тези стихове са писани две години преди да се родя, а са толкова актуални и днес, буквално до абсолютни съвпадения!
  Пък после за всичко ни бил виновен соцът... Може би сме си виновни ние, че и със соц, и без соц сме си все същите, затова нито соцът ни бе като хората, нито постсоцът - като що си требе, дето викал шопът...
  
  
  Радой Ралин,
  Балада за пропуските
  
  Изтъкнат деятел от здравния сектор,
  на Градските бани той беше директор.
  
  Когато на този пост бе назначен,
  реформи започна от първия ден.
  
  Решил бе да сложи той в службите ред,
  затуй подреди си широк кабинет,
  
  натъпка го с тежки, мешинни кресла -
  паркета с персийски килими постла,
  
  кристален, голям полилей окачи,
  врата открехнеш ли, да проличи,
  
  че вече напред сме, че всеки нов час
  все по-висок става стандартът у нас.
  
  Делата да тръгнат с по-класов подход,
  постави той "Пропуск" пред самия вход.
  
  И всичко вървеше напълно добре!
  Потърсиш ли шефа, отвън ще те спре
  
  пред будката важен, наперен старик,
  ще иска паспорта ти в същия миг.
  
  Приемаше с пропуск директорът нов!
  С какво вдъхновение, с колко любов
  
  накрая поемаше пропуска сам
  и важно нанасяше подпис голям.
  
  Но кратко туй пропускно щастие бе!
  Един ден (туй гръм бе от ясно небе...)
  
  директорът снет бе от поста висок,
  напълно внезапно, без всякакъв срок.
  
  В кварталната баня, до тъмно кьоше,
  навряха директора в ниско гише.
  
  Там цял ден билети продаваше той
  и цял ден прииждаха хора безброй,
  
  крещяха нахално в ушите му чак:
  "На мен - втора класа!", "Бельо и телляк!"
  
  И бившият шеф с огорчено сърце
  пред тях машинално сновеше ръце.
  
  Със всичко, със всичко се той помири,
  със свойта заплатица дребна дори,
  
  едно го изпълваше само с тъга
  - без пропуск дохождат при него сега!
  
  А как би потръгнало всичко във ред:
  изкарал си пропуск - и после билет!
  
  Подава ти сръчно билетчето той
  и слага на "пропуск"-а подписа свой...
  
  Че иначе могат шпионин и враг
  да искат билет за бельо и телляк.
  
  Не! Служба без пропуск съвсем не върви!...
  И как туй отгоре не виждат, уви!
  
  Тъй ставаше той озлобен, мълчалив
  и целият свят му изглеждаше крив.
  
  Откакто туй стана, не мина година,
  директорът бивш залиня и почина...
  
  1954
  
  25.07.2017 г.
  
  
  4.
  Процесите у нас навяват доста песимизъм. Допускам, че при мен си казват думата и възрастта, и жизненият опит, и огорчението, че - както се казва - каква я мислихме в началото на 90-те, каква стана!
  И все пак понякога се случват малки чудеса, които опровергават 100%-ят песимизъм.
  
  Ето, разбрах, че шепа абсолютно зависими от своето ръководство служители в една институция, са отказали да изпълнят категоричната воля на това ръководство, да заклеймят безпрекословно свой колега и с едно такова очерняващо човека свое становище, да развържат ръцете на ръководството за тежка дисциплинарна разправа с този човек!
  Нещо повече - тази шепа служители е подложена на чудовищен натиск от ръководството да "клекнат", да се подчинят, да капитулират, да му угодят и през цялата седмица са удържали фронта. А зависимостта им от ръководството е наистина абсолютна, то може да им вгорчи живота и да провали техните професионални планове. Но те заявяват - и особено - техният лидер - че имат професионално достойнство и човешка чест и не могат да си плюят на тях, после как ще гледат хората в очите!
  
  За жалост (тук пак се обажда моят песимизъм!), до денят Х чудовищният натиск може да сработи - всички искат да си запазят работата, всички деца хранят...
  Също така, за жалост, този случай е все по-изолиран, все по-рядък у нас и може да се превърне в ритуално административно самоубийство...
  И още за жалост, основната маса хора в тази институция наблюдават пасивно отстрани и само дето не залагат как ще завърши цялата тази сага - дали шепата служители ще бъде разгонена, а защитаваният от тях човек дисциплинарно репресиран, или ръководството ще си строши зъбите, защото шепата хора със своите чест и достойнство са му объркали плановете, а въпросният човек се е оказал твърде голяма хапка за ръководството.
  Да добавя пак за жалост, войната, която е подело ръководството хаби прекалено много от неговата енергия, която то можеше да насочи към доброто на институцията в тези тежки за нея времена.
  
  И все пак, и все пак, аз лично съм безкрайно изненадан, че все още у нас има хора, готови да поставят принципите си над най-обикновеното келепирство, съвестта си - над елементарната подлост, достойнството си - над леконравното подмазвачество и честта си - над бруталния кариеризъм.
  Затова им стискам палци - заради тях преди всичко, защото те показват, че все още не всичко у нас е загубено, колкото и естественият и закономерен вече песимизъм да ни говори за обратното.
  
  23.07.2017 г.
  
  
  5.
  Днес ми казаха как една дребна душица написала противен донос - без да й се налага, без да я карат, без да й заповядват, без да е свързано със служебно оцеляване, без дори да може да постигне нещо користно, а просто от злоба и мръсен характер.
  И написал доносникът лъжи, и съчинил неистини, и изсмукал от пръстите си неправди, и облял с помия човек с чест и достойнство - ей така, придоносничало му се и дал изблик, направо извержение на цялата си нищожност. Само и само да го потупат висшестоящите по рамото. Или малко по-надолу. Знам ли къде ги потупват дребните душици...
  
  
  Но това е само повод да ме заболи душата колко мрезки хора има - без разлика на образование и ценз.
  
  И отново и отново ще кажа своето мнение, разсъждавайки над бедите, надвиснали над обществото ни.
  Обществото ни има да пати, тепърва има да пати. Но в една огромна степен то ще пати, защото самó си е виновно.
  У нас са се събрали на някакви си 111 000 кв. км. прекалено много мижитурки, страхливци, подлизурки, нагаждачи, предатели, подмазвачи, безгръбначни и аморални душици. Много трудно е да градиш нещо съвременно, европейско, изпълнено с интелект и съзидание, демократично, без да се преживее някакъв обществен катарзис. Каквито си бяхме, та така си допаднахме със соца, такива си останахме и си окепазихме демокрацията.
  Даже нещо повече - тогава, под ненормално тежкия камък на т.нар. Комунистическа, класовонадъхана, еднопартийна и едновариантна тоталитарна идеология,
  с нейната манипулираща съзнанието пропаганда мощ и
  с репресивната сила на политическата полиция,
  бяха затиснати и в голяма степен поставени под контрол ниските и низките страсти, на които като общество и личности сме податливи и склонни.
  А когато отгоре, като добре режисиран вътрешнопартиен преврат, катурнаха този камък надолу по хълмовете на времето, всъщност бе отворена нашата българска Кутия на Пандора.
  И оттам, вместо обществото ни да тръгне към Свободата, бяха пуснати на свобода какви ли не уродливи секретирания на болното обществено съзнание, разпълзяха се всякакви личностни и обществени, психически и психологически змии и гущери, мишки и плъхове, хлебарки и дървеници, всевъзможни гадории и гадости...
  Няма как, няма как да сме си същите като някога, дори още по-развързани и разхайтени, а да направим по-добро общество отпреди!
  Единственото, което ще се получи е това, което се получи - полу-общество, не-общество, противо-общество, анти-общество - твърде уродливо, за да се издържа повече и прекалено увредено, за да го търпим повече.
  Нещо трябва да направим, защото нещата вървят на зле. И много скоро могат да станат необратими.
  
  26.07.2017 г.
  
  6.
  Когато има пиетет към науката и образованието, дори при соца това може да се демонстрира, няма ли, даже при демокрацията това би могло да се покаже. Защото идеологията е едно, а осъзнаването на истинските приоритети - друго...
  
  1979 г. В катедрата по механика в Харковския държавен университет имаше традиция веднъж в месеца да се събират за няколко часа преподавателите, аспирантите и по-изявени студенти - за да дискутират заедно научни проблеми. Някои докладват, всички обсъждат и никой не е по-важен, никой не мачка никого с властта или авторитета си.
  Този ден и аз съм там, докладвам своя проекто-статия, част от бъдещата ми дипломна работа. Статията после бе публикувана в сп. "Магнитная гидродинамика".
  По някое време влиза заместник-ректорът на университета (той бе бая ми ти важен - по политическата част). Казва, че ще отнеме от времето на катедрата по някои въпроси. И за моя изненада, водещият семинара Вовна му каза:
  - Ние тук до 17.00 се занимаваме с наука! Елате, ако обичате, като приключим!
  Настана тишина. Заместник-ректорът се овладя, произнесе едно много ясно Благодаря!, пожела ни успешен семинар, кой знае защо ми стисна ръката - на мен, онемелия студент и си излезе!
  А какъв тоталитарен брежневски соц беше тогава!
  
  28.07.2017 г.
  
  
  7.
  И в човешкия свят не е леко, но в животинския е още по-трудно.
  Вчера вървя след работа от метрото към автобуса и си мисля за мои си работи. Погледът ми се плъзга по и през оградата на един паркинг край спирката. Виждам как върху някакви стърготини и стружки подскачат и кълват няколко врабчета.
  Спомних си милата книжчица на Йордан Радичков "Ние врабчетата". Аз в младостта си му бях оставил в пощенската кутия на (или около) бул. "Толбухин" няколко свои неумели разкази и той дори ми прати писмо със съвети!
  И в същия миг изневиделица се спусна като стрела тлъст плъх и буквално за милисекунда отхапа главичката на едно от врабчетата! Ужас! Много гадно бе всичко.
  Рекох си разстроен заради бедното врабче и несъмнено под влияние на противната случка:
  - Така е в животинския свят - много е страшно. А в човешкия свят да не би да е по-малко страшно? По-малко страшно е, все пак. Но може да стане и по-страшно, ако ние, врабчетата, забравим за спотаените и прокрадващи се тлъсти плъхове...
  
  28.07.2017 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                      _           
___ ___ ___ | | ___
/ __| / _ \ / __| | | / __|
\__ \ | __/ | (__ | |___ \__ \
|___/ \___| \___| |_____| |___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.