”Така е при демокрацията...” – това обичаше да казва в средата на 90-те (с дълбока горчивина от новата действителност) мой приятел, с когото заедно изграждахме СДС в Перник през 1989-1990 год. и правехме първите опити да събудим перничани, да им вдъхнем смелост и отговорност – тогава, в онези не съвсем безопасни дни.
”Така е при демокрацията...” – същото си го казах днес, когато научих, че Огнян Стефанов е в почти безнадеждно състояние в реанимация, с множество счупвания на двете ръце и на двата крака, с опасен мозъчен кръвоизлив, със застрашителна загуба на кръв и с начупен гръбнак.
Не, това не е нормално общество и това не е нормална държава...
Каква демокрация, какви 5 лева! Джунгла. Война на всеки срещу всеки и най-вече – война срещу всеки, който не говори, не мисли и не пише правилно. Томас Хобсово състояние на безпределно насилие, когато съществуването е съпроводено с постоянен животински страх и непрекъснато очакване на жестока смърт. Хаос и анархия, в които животът на човека е „самотен, беден, отвратителен, брутален и кратък“.
Познавам Огнян Стефанов покрай националната сигурност, за която той пишеше, когато работеше в различни вестници. Често сме разговаряли. Следях сайта му. Понякога имаше чудесни материали, понякога не бях съгласен с него. Но подобна кървава разправа с журналист, с алтернативното слово е удар по страната ни, тлъста гадна храчка в лицето й. След която наистина си струва да се запита човек: "За какво ни е всичкото това, за какво ни беше този Преход - след като в резултат на него бе разграбено огромно национално богатство, шепа олигарси овладяха всички ресурси на господството – властови, финансови и символни, а стотици хиляди хора живеят с по 5-10 години по-кратко и боледуват, мизеруват и страдат, казвайки си с колосална горест: „Мамицата ти живот, и ти ще свършиш някой ден!”.
Трябва да намерим сили да се изправим като народ. Сега са ни свили на две в неприлична поза и ни унижават, а понякога дори изнасилват. Довеждат ни до състояние на тотално отрицание на демокрацията и нейните свободи, от които получихме главно и предимно свободията, безграничната беззаконност. С такива отчаяни мисли трудно можем да създадем нещо позитивно, потребно, полезно. Трудно бихме станали нормална държава. Ето защо трябва да се изправим като народ.
Онзи ден чух на двора писък, вопъл, вик на отчаяние. Погледнах от втория етаж – момиче, паднало на земята е прегърнало сгазеното си кученце и плаче от мъка, проклина с конвулсиите си целия този несправедлив свят!
Не можах от високо да позная – може би и поради късогледството си – кое е това момиче и кое е това кученце. За тези 30 секунди, докато слизах по стълбите с блъскащо се в гърдите сърце и докато стигна до момичето, щях да се пръсна от смут, страх, стрес и какви ли не мисли. Преди години някакъв идиот, препускащ с кола из улиците на Перник сгази нашето прекрасно куче Шепи и споменът за проснатото, с изтичаща кръв и умиращо любимо четириного същество ме стисна за гърлото и отново насълзи очите ми. Летейки по стълбите надолу мислех, че отново е сгазено наше куче - на сестра ми и че плаче моята любима племеница.
Стигнах до момичето, повдигнах бащински главата му, видях лицето му. Не, това момиче не го познавам, някое съседско дете е. И това пекинезче, цялото облято в кръв, с изхвръкнали от орбитите на 2-3 сантиметра напред очички – то не е наше кученце!
Казах на момичето погалвайки го по косата: „Недей, недей да се разстройваш така! Успокой се поне малко. И на мен веднъж ми сгазиха кучето. Знам каква ужасна болка е, но все пак куче е, не е човек! Главното е, че ти си жива и здрава...”.
Честно си признавам, че ми олекна, някак ми се успокои душата – че пострадалите не сме ние. И заедно с това се засрамих, обзеха ме съжаление и крайна неловкост - че си позволих да изпитам това чувство на облекчение...
Мислено си казах с укор и тъга: „Вярно, сгазеното не е едно от нашите любими кученца. Вярно, че неутешимо ридаещото момиче не е едно от нашите деца... Но все пак, но все пак, но все пак - за това момиче сълзите и мъката са огромни, то страда неописуемо. А аз се поддадох на макар и чисто човешко, но егоистично чувство на облекчение."
Много чоглаво ми стана, наистина, и доста тъпо, лошо, гадно.
Защо обаче точно сега описвам тази случка ли?
Защото днес бруталността на обществото ни (в което правото на силния, по-скоро на по-силния, а най-вече на най-силния е над всичко, над абсолютно всичко, а не само над силата на правото) блъсна жестоко и смаза, не дай Боже непоправимо – един човек, един наивно повярвал в нормализацията на обществото и нравите ни човек – Огнян Стефанов.
И ние не бива дори за миг, дори за милисекунда да допуснем макар и чисто човешкото, но егоистично чувство на облекчение, че е пострадал толкова страшно някой друг, а не един от нас, от останалите...
Винаги става твърде рисковано да се живее в общество, в което свободната от принуда и произвол демокрация е на път да отстъпи на заден план; в което статуквото не бива да се оспорва и не бива да се дискутира, защото ако се оспорва и дискутира може съвсем случайно да се повдигне въпросът за неговата моралност, справедливост и законност.
В такова общество стремежът на всеки човек да каже на глас нещо вярно, нещо критично, нещо различно от поозволеното и разминаващо се с волята на победилите в Прехода, неизбежно ще се превърне в игра на руска рулетка.
На мястото на Огнян Стефанов можеше да се окаже всеки един от нас, т.е. от тези, които наивно вярват, че при всичките си провали, заблуди, лутания, спъвания и лицемерия, българското общество и държава все пак са станали малко по-демократични, малко по-модерни, малко по-европейски и затова упражняването на свободата на мисълта и словото не е опасно и ще става все по-безопасно.
За жалост точно това е трагичното в играта на руска рулетка – че за някого от участниците в дулото на пистолета неизбежно се оказва фаталният куршум. Той днес се падна на Огнян Стефанов.
Бъди жив, Огняне, не заспивай завинаги! Недей, не прекрачвай чертата, която ни държи живи и будни тук, на този свят. Колкото и все още несъвършен да е той...
Николай Слатински
23.09.2008 год.
