Спомени от бъдещето (Дошли от миналото)

  В света на книгите има редица сериозни или просто притегателни теми, които се конкурират с експонентно нарастващата научна и със стойностната художествена литература - за вниманието и времето ми.
  Да вземем само изследванията за „допотопни” цивилизации (напр. Атлантида), предшестващи нашата цивилизация; или за древния свят на Египет и Месопотамия; или за алтернативните пътища, по които би могло да се развие (и дори се е развило) християнството, в това число за странния и вълнуващ свят на гностиците. Както, разбира се и за богомилството – зародилото се по българските земи явление, което е един от най-забележителните наши приноси в човешката история, философия, религия и култура (почти колкото славянската азбука, а може би - като глобално въздействие - и по-значимо от нея?!).
  Но за тези мои интереси и увлечения – друг път. Сега ги споменавам само (в известен смисъл) за оправдание. Защото следващите по-долу размисли се появиха след като гледах два американски филма, които вероятно отдавна не могат да бъдат наречени нови и навярно, когато са минали по екраните, са получили полагащите им се коментари.
  Аз обаче до преди половин година смятах убедено, че за филми нямам време, че не ми се гледат мелодрами, насилие и прочие плътски и бездуховни безобразия, а предпочитах да си остана - чрез спомените - на нивото на големите произведения от мащаба на „Полет над кукувиче гнездо”.
  И за ужас на моята любима племеница, не можех да различавам Ал Пачино от Дъстин Хофман.
  Днес вече, благодарение на нейните усилия, съм изгледал на лаптопа си не малко стойностни филми, вкл. редица шедьоври. Засега моят номер 1 е „Усещане за жена”.
  Разбира се, двата американски филма, за които споменах по-горе, в никакъв случай не са сред върховите постижения. Но кой знае защо, точно те ме накараха да се замисля още веднъж над редица проблеми на САЩ и на света, към който ние поехме през 1989 година, както и над въпроси, които всъщност вече са част от ежедневието ни.
  Става дума за филмите „American History X” и „Pay it Forward” („Предай нататък”).
  Далеч съм от мисълта да се изявявам тук като филмов анализатор, камо ли като филмов критик. И отново ще кажа – нормални филми, не са върхът. Но изгледани един след друг, те се насложиха в съзнанието ми и предизвикаха не малко – допускам, че са противоречиви - разсъждения.
  Най-напред ми хрумна една доста известна мисъл-шега или мисъл-горчива истина - не знам на кого най-напред му е просветнала в съзнанието: „Всичко, което до 1989 година ни говориха за комунизма се оказа лъжа, но всичко, което ни говориха тогава за капитализма се оказа истина”...
  Мои приятели и познати, даже тези, които могат да се похвалят, че сега успяват в САЩ, не са във възторг от американското общество, от американските нрави, отношения и посоки на развитие. Те с удивително и нережисирано съгласие помежду си споделят, че се чувстват неавтономни, принудени, притиснати, без особени алтернативи, вкарани в начин на съществуване, който не им позволява - за дълги периоди - да бъдат себе си, да изпитват поне някаква увереност, че контролират живота си. Имат усещането за перманентна, понякога трудна за ясно формулиране, несигурност. Не могат да нарекат чувството, което ги движи страх, а по-скоро непрекъснато неспокойствие, не-знание какво ги очаква утре или зад ъгъла, или при следващия завой на живота.
  Веднага ще призная – ако някои от тях не се познаят в тези мои описания - че може би се опитвам да предам и опиша не толкова какво те изпитват, а какво на мен ми се струва, че те изпитват.
  Не знам, сигурно не ги разбирам достатъчно правилно... Но съм убеден, че всъщност, това там, в САЩ е животът, който най-вероятно ни очаква всички.
  То е нещо като обективно, като природно явление. А на природното явление не можем да се сърдим („Мразя те ураган такъв!”), не си струва да го оценяваме в морални и нравствени категории („Аморално и безнравствено наводнение!”). Единственото, което трябва да правим е да минимизираме щетите и да максимизираме, ако е възможно, ползите от него.
  Допускам, че не всички, които в момента четат този материал са гледали „Американска история Х” и „Предай нататък”. Няма да ги преразказвам. Ще кажа само следното:
  ● И двата филма са без happy end. Защото наистина много често точно такъв е животът.
  Ние сме свикнали американските филми да завършват благополучно и Доброто да побеждава. Макар че истинският американец знае не по-зле от истинския не-американец, че добрият край понякога е почти толкова често срещащ се, колкото и недобрият, а нерядко е даже по-скоро изключение.
  ● И в двата филма накрая убиха (при това малко внезапно, като дошло от небето, без да е чак толкова логично) един от главните и най-симпатични персонажи – момче-ученик, превърнало се в жертва на действителността, на реалната и понякога безкрайно жестока действителност.

  В един момент си казах: Да, вярно е, че при социализма имаше цензура, че не беше прието да се знае много за света оттатък Желязната завеса, отвъд Берлинската стена, и особено – на другия бряг на Атлантическия океан. Но въпреки това, моето поколение можеше да прочете на български (или на руски) книги, които ни даваха много информация и поводи за размисъл за света на Другите, за Другия свят. Да вземем толкова различни по стойност и съдържание заглавия - отново „Полет над кукувиче гнездо”, „Спасителят в ръжта”, „Цялото кралско войнство”, „Заеко, бягай”, „Параграф 22”, „Да убиеш присмехулник”, „Среднощен каубой”, „Гневът на мравките” („Гроздовете на гнева”) и много други.
  Няма да обсъждам причините тези произведения да са станали достъпни за нас – сигурно е било в резултат на някаква политика. Това, което си помислих след горните два филма бе:
  -- За нищо на света днешното ни младо поколение не би могло като нас - да погледне със същите очи, да осмисли със същото съзнание тези книги. За нас те бяха изпълнени с непознатост, със странност, с привкус на нещо недостъпно различно и практически дори непостижимо.
  -- Колко романи и повести като изредените току-що, са били за нас, без да го разбираме, спомен от бъдещото. Спомен от сегашното наше трудно настояще, което в онова наше преживявано минало е било предстоящо наше бъдеще.
  Само ако имахме тогава очи да го видим точно по този начин... Колко по-мъдри щяхме да бъдем после, когато социализмът рухна и беше в нашите ръце и воля да променим България така, че да избегнем това, което трябваше да се опитаме да избегнем!
  В по-голяма степен „Американска история Х” (ако си представим например утрешните ни още по-остри проблеми с ромите и тяхното засилващо се гето-изиране и маргинализиране) и в по-малка степен „Предай нататък” са също така спомени от бъдещето - за България и българския народ. Спомени от бъдещето, към което вървим, в което пристъпяме, което няма да ни се размине.
  Ние се устремихме неудържимо към обществото на индивидуализма, на ерозиращите ценности, на свръхлибералните пазарни отношения, на преследването на успеха с цената на всичко и без да има цена, която да не сме готови да платим в името на успеха.
  Това е общество, чийто модел постоянно разкъсва социалните връзки, атомизира хората и фрагментира социалните групи. Модел, който непрекъснато произвежда победители (те са все по-ограничена прослойка) и победени (които валят в умножаващи се количества към по-долните слоеве на обществото, а не малко от тях - и към социалното дъно).
  Не, нека не бъда обвиняван в някакво марксово отрицание на засилващ се социален дарвинизъм. Аз не искам точно в този момент да соча с пръст, да лепя етикети, да заклеймявам и идеологизирам. Единственото ми желание е да си дадем сметка, че това, което ни се случва (и което ще ни се случва, ако не се замислим или ако дори се замислим, но не намерим работеща алтернатива с по-човешко лице), вече е преживявано и осмисляно, вече е разказвано и анализирано – в САЩ. Най-вече в САЩ. В техните романи, в техните филми.
  То продължава да е пред очите ни, стига да искаме да го видим.
  И за добро или зло е точно такова – и добро, и зло.
  Това наричам аз „Спомен от бъдещето”.
  ● Когато първото правило на новото ни общежитие е, че всеки от нас е преди всичко творец на своята съдба и че всеки човек е най-вече отговорен за живота, който живее и за постигнатото в него, то в една или друга степен взаимодействията между хората неизбежно ще се разглеждат като конфликти с нулева сума, т.е. печалбата на единия е задължително загуба на другия. Подобни взаимодействия са си сходни с война, а на война – като на война.
  ● Когато общите каузи все повече се оказват нерационален разход на властови, материални и символни ресурси, тогава все по-малко можеш да разчиташ на солидарност, сплотеност, състрадание и съчувствие.
  ● Когато изграждаме общество, базиращо се на индивидуализма и приемащо, че то е успешно, или щастливо, или в състояние на гарантирана сигурност, когато повечето хора в това общество са успешни, или щастливи, или в състояние на гарантирана сигурност, то винаги трябва да помним, че „повечето хора” не означава „всички хора” и съответно, че тези, които не са сред „повечето” (бедните, болните, слабите, неспособните да се справят в условията на свърхлибералната икономика на пазара и конкуренцията) са губещите, онеправданите, падналите, провалилите се... И макар и те да са хора, за тях не малко от останалите ще си кажат „тези кучета ги яли”.
  Отново ще кажа, може би само с по-различни думи: Нека в никакъв случай не се гледа на тези мои разсъждения като на присъда, като на критика от крайно леви позиции или като на голо отрицание на днешното, а в още по-голяма степен – на утрешното ни общество.
  Целта ми е друга - на първо време да си дадем сметка, че както климатичните промени в глобален мащаб все по-често ще водят към природни бедствия (урагани, наводнения, цунами, пожари, свлачища, заметресения), така и обществените промени, които ние преживяваме, ще изискват не малка промяна в психиката ни, в приоритетите на нашата лична сигурност.
  Както е добре държавата да укрепва критичната си инфраструктура и да акцентира на ранното сигнализиране и превенцията в борбата с природните бедствия, така и всеки един от нас трябва да укрепва личната си критична инфраструктура и да си изгражда - поне на психологическо ниво - системи и мерки за ранно сигнализиране и превенция.
  Изводът от романите и филмите на САЩ за мен в този мой материал е следният: Ние сме предупредени. И за хубавото, и за лошото. Ако погледнем с трезво и разсъдъчно око на тези романи и филми, тогава не бихме могли да кажем утре, че сме изненадани, че не сме знаели, че сме връхлетяни от изневиделица. Защото истините от нашето бъдеще са ни навестили – с цялата си откровена и неприкрита същност - днес и сега, в настоящето ни.
  Тези истини са като предизвикателства.
  Само че ние прекалено често изпозваме думата „предизвикателство”, без да се замисляме какво всъщност тя означава.
  Предизвикателството не е еднозначно негативно и деструктивно понятие. То е свързано пряко с отговора, който ти ще му дадеш.
  ● Ако отговорът е верен и адекватен, предизвикателството се превръща в шанс, във възможност, в предпоставка за по-добър изход, за по-добра алтернатива, за по-добър сценарий или модел на развитие.
  ● Ако отговорът е грешен и неадекватен, предизвикателството се превръща в опасност, в трудно управляем риск, в предпоставка за провал, за катастрофа, за възникване на хаос, безпорядък и тотална дезориентация.

  И като се опитвам да си изясня за какво най-вече ме накараха да се замисля тези два филма – „Американска история Х” и „Предай нататък” - струва ми се, че е именно за необходимостта от верен и адекватен отговор на предизвикателството да живееш в общество, в държава, в свят, в които още от сега е ясно, че няма да има happy end. Което обаче в никакъв случай не означава, че задължително сме обречени на unhappy end…

  Николай Слатински
  21.09.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
              ___   _____   ____  __        __
_ __ ___ |_ _| |__ / / ___| \ \ / /
| '_ ` _ \ | | / / | | _ \ \ /\ / /
| | | | | | | | / /_ | |_| | \ V V /
|_| |_| |_| |___| /____| \____| \_/\_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.