За жалост, не мога като обикновените хора...

  17 юни не само идва веднага след моя рожден ден (16 юни) и това го превръща за мен в екзистенциален повод за равносметки, но е свързан и с годишнината от онзи 17 юни 1990 г., когато на втория тур на изборите, СДС в центъра на Перник разби на пух и прах емблематичното лице на онази БКП, Ненко Темелков и като победил го негов пряк конкурент, аз станах народен представител в Седмото Велико Народно събрание.
  И ако за житейски равносметки все се надявам, че ми е рано, всеки 17 юни с все по-страшна сила ме кара да си правя печална равносметка за всичко политическо и в политиката, случило се след 17 юни 1990 г.
  
  Най-простичко казано - каква я мислИхме, каква станА!
  
  Колкото повече се отдалечавам от онези години и колкото повече се потапям в огромното множество на най-обикновените граждани, водещи най-обикновен живот, толкова повече поводи за дълбоки разочарования и остро чувство за лична вина имам.
  
  Работата е там, че като правило обикновените хора преживяват и коментират едно към едно, буквално, това, на което се натъкват, докато аз много по-често долавям зад ставащото симптоми на по-трайни и неутешителни тенденции. И това отприщва не само болезнени мисли, породени от конкретния сблъсък с реалността, но и ясни осъзнавания какво се случва всъщност и какво ни чака.
  
  Обикновеният човек се натъква на поредната конкретна простотия и я възприема за конкретната поредна простотия. Той се натъква на поредния конкретен мракобес и го възприема като конкретния пореден мракобес.
  А аз, не, че, виждате ли, съм някакъв необикновен човек, но поради жизнен опит, непрекъснато четене на книги и лекции и постоянна работа над себе си със стремеж да надграждам, за жалост не мога така. Не мога да се сблъскам с простотията и да си кажа - простотия, нЕма да се ядосвам, ще му Удара една ракийка и майната му! Не мога, за съжаление, да се сблъскам с мракобеса и да си кажа същото. Майната му на мракобеса!
  
  Безсилен съм да се променя, но неизменно се улавям да надзъртам зад конкретната простотия и да виждам ясната картина на тоталното опростачване, в което затъва обществото ни.   Конкретната простотия не е частен, изолиран случай - като правило тя е само едно ново проявление на опростачването, което системно се насажда в обществото ни и се превръща в другото име на това наше общество.
  Съвсем аналогично, като видя мракобес, а ако не всеки ден, то през ден това ми се случва (защото съседствам с такива, завися от такива, срещам такива, разказват ми за такива), аз не мога да гледам на този мракобес като на частен, изолиран случай.   Пред очите ми е голямата картина и тя говори за свръхпроизводството на мракобеси, което тече у нас.
  Мракобесите са функция на опростачването, на войнстващата посредственост, която пълзи все по-нашироко, по-надълбоко и по-нависоко в държавата ни, на ерозията на ценностите, на разкъсването на социалната тъкан.
  Мракобесите са онези, които най-лесно се размножават, най-лесно мутират, най-лесно метастазират, най-лесно заразяват останалите и те прихващат от мракобесието им. Мракобесието има различни названия. То също е фашизъм, като всяко бездарие, когато е облечено с власт, независимо каква, но власт.
  Лошото е, че обикновените хора са затънали в битката за оцеляване и предпочитат, защото е по-удобно и по-безопасно, да не виждат общата картина. За тях "тотално опростачване" или "свръхпроизводство на мракобеси" - това са някакви епитети, някакви абстракции, някакви начини някой да каже, че нещо не е доволен от живота си.
  Тази глухота и слепота на обикновените хора е социалната база, върху която се плодят опростачването и мракобесието. Опростачването е формата на разяждане на социалната ни общност, мракобесието е нейното съдържание.
  Рано или късно простакът, изпеченият мерзавец, добере ли се до някаква власт, дори до най-малката, дори до каквато и да власт, независимо дали е професор или прокурор, генерал или хирург, министър или бизнесмен, става мракобес. Не, той вече е бил мракобес, а сега само дава воля на мракобесието си.
  Това е законът на живота. Живот, който ние не искаме да променим. Мислим си, че нас това не ни засяга и ще ни се размине.
  
  Много бих желал да можеше обществото ни да се замисли какви страшни процеси набират сили в самите му недра. Но то нехае. То страда от конкретните симптоми на болестта, но не иска да узнае за нейните дълбоки причини. Защото узнае ли за тях, трябва да предприеме нещо. А ако не предприеме, ще му е чоглаво и ще помисли за себе си лоши неща.
  
  Нашето общество има далеч по-актуални занимания от грижата за себе си, за своето оцеляване и развитие. То е заето с денонощно обсъждане на два мита, налагани му "отгоре", "отстрани" и "отвътре".
  Това са митът за новия "Тато" и митът за новата "Людмила".
  Ама наистина - как да не не ги обсъждаш тези два мита... И как да не станеш част от тях, как да не се превърнеш в плодородна почва и по-скоро - в физиологична тор за тяхното избуяване!?
  Какво повече от това ни е нужно? Нищо! Докато сами ние станем Нищо. И какво като станем Нищо? Нищо, ще ни мине!
  
  19.06.2017 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __             ____        _   _ 
/ /_ __ __ | _ \ | | / |
| '_ \ \ \ / / | |_) | _ | | | |
| (_) | \ V / | _ < | |_| | | |
\___/ \_/ |_| \_\ \___/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.