Най-напред - съобщение във вестник “24 часа”, макар че същото бе казано от повечето наши медии, разлика имаше единствено в дозата казионен оптимизъм и премерена възхвала на властта.
Вестник “24 часа”, 15.08.2008 год.: “Премиерът Сергей Станишев ще направи второ посещение във Варна за последните 23 дни… Междувременно още няколко членове на кабинета посетиха Варна - Емилия Масларова, Николай Василев, Николай Цонев и Миглена Тачева.”
Това ме върна към времето, когато бях секретар на президента и неизменно възразявах именно срещу такива дребни на пръв поглед хитрости, зад които всъщност се крие значително лицемерие и се ерозира доверието на хората към управлението и институциите, дискредитира се демокрацията.
За какво става дума ли? Ами затова, че нашите управляващи, видните ни държавни мъже и жени нямат волята и искреността да кажат на народа си: “Ние почиваме в Евксиноград!” или там, където са избрали - най-често това е елитен курорт или умопомрачително вилно селище от рода например на “Дюни”, а използват какви ли не мероприятия и събития (повечето организирани специално за тях), оказващи си, съвършено случайно, все край Черно море - за да внушат, че те всъщност не почиват, а работят - и то без отдих, неуморно, за благото на същия този отруден наш народ.
Подобен евтин театър винаги ме е възмущавал и съм изразявал тези си възприятия и чувства пред президента.
Нека не бъда разбиран неправилно - за мен да почиваш сред лукс и прислуга в Евксиноград не е престъпно и дори не е морално укоримо за държавния глава. Лично аз съм прекарал - в началото на мандата – една вечер там и бях шокиран от разточителството и високия стандарт, който се плаща от джоба на данъкоплатеца. Мислих си - колко телеса имат секретарите на президента (не ми се и мисли за президента), та ги настаняват в апартамент с по 3-4 стаи и колко тоалетни са потребни за естествените им нужди, та ги осигуряват с по най-малко 2!? Откога – питах се аз - нашият екип, дошъл от селца като Косача, Караш, Мошино реши, че луксът ни се полага, че народът е длъжен да ни го обезпечи…
Повече не стъпих там. Не от сиромахомилство, а от лична душевна хигиена. Не искам да се чувствам парвеню.
Иначе и друг път в този сайт съм писал колко е нелепо, че демократично избраните слуги на народа, особено на най-високите нива, са категорично убедени, че всичкото това им се полага - този разкош, това обслужване от висш клас и лукс, тази бездънна яма, която поглъща колосално раздути средства, само и само на властта да й е уютно, приятно и сякаш е тя е власт в най-развита, богата, надмогнала харча си държава. Честно признавам – от цялата тази вакханалия съм се чувствал дълбоко смутен и не рядко – направо отвратен. Кога станахме калайджии, кога ни почерняха задниците… Слаба утеха за мен е, че такова потребителство на демократично избрани аристократи е характерно дори за политическите елити на западни страни.
Само че тук темата не е за самозабравянето на нашия политически елит, а и съдейки по това, което немалко от хората в този елит в частни разговори сами признават, те и без да ползват предоставяните им от държавата екстри - коли, охрана, заплати, командировъчни и др., успяват да осребрят своето обществено положение (сделки, комисионни, употреба на властови и символни ресурси, информация) по начин, който ги е издигнал в небесните висини на жизнения стандарт, дал е възможност да са толкова напред с материала материално, че на обикновения ни, редови данъкоплатец е бедна фантазията.
Ако пиша сега, то е много повече за лицемерието и - защо не – за цинизма, с който властта се стреми да прикрива дори толкова иначе разбираемото свое желание – да почива на брега на морето. Явно властта дори не се и опитва да уважава своя народ, щом си мисли, че може толкова лесно да го “преметне”.
Далеч по-честно би било, казвал съм го няколко години поред на президента, да се оповести ясно и открито: “От тази и тази дата, до тази и тази дата, президентът почива в Евксиноград (или където е решил, може дори на гости на някой слабо познат нему негов спонсор)”. И толкоз. Защо вместо това е нужно да се измислят събития, някои от най-близките му сътрудници да губят ума и дума, докато организират едно или друго мероприятие, което ангажира местната власт, води до разход на ресурси, а от него най-често няма никаква полза.
Абсолютно съм убеден, че и онова неясно в какъв формат (защото подобен формат в конституцията и законите липсва, а там са предвидени Консултативният съвет за национална сигурност и Съветът по сигурността към МС) съвещание, проведено преди дни при президента - по проблема Южна Осетия, бе преди всичко продължаване на все същата линия: Понеже президентът ще се разходи до Олимпиадата, та за да не го обвинят, че отива там когато наблизо се води война и няма консолидирана наша позиция по нея, дайте да направим съвещание, да покажем дейност, да се види, че президентът бди. А после той и свитата ще се качат с чувство на изпълнен дълг на самолета и ще отлетят до Пекин на екскурзия на разноски на редовия данъкоплатец.
За мен съществена част от демокрацията са най-вече откритостта и прозрачността на управлението, честното и откровено общуване на управляващите с управляваните. Ако някой смята, че с елементарни PR-хватки може да баламоса хората, той не само заблуждава самия себе си, но и нанася непоправими щети на демократичните практики и на процеса на европеизиране и модернизиране на държавата ни, издига стена, изравя пропаст между обществото и политическия елит.
Това не е преувеличение, а реалистична оценка. Ето защо подобна имитация на държавническа активност, тази лицемерност, тези евтини опити да хитруваш, да се правиш на ангажиран и неуморен политик, министър, депутат, премиер или президент е знак за (не)качество на политическия ни елит.
Убеден съм, че елит с подобен манталитет не е в състояние да роди лидери, да роди държавници. Може да звучи банално, но наистина политикът (най-вече българският) има тактически хоризонт - следващите избори. И негова главна грижа е да манипулира обществото и да му промива мозъка.
Докато държавникът (а български такива през 21 век засега очевидно и очевадно липсват) има стратегически хоризонт – следващото поколение. И негово главно призвание е да води обществото, да го консолидира и да го вдъхновява.
За да бъде качествено едно управление, то преди всичко се нуждае от качествени политици. А за да бъдат качествени едни политици, те преди всичко трябва да са качествени хора.
Качественият човек цени своето достойнство и достойнството на другите; той има свой праг на почтеност, етика и морал, под които не може да падне, сверява своето житейско поведение, своите нравствени координати и цели с това, което родителите са му дали като ценности и възпитание и държи да може да гледа децата и приятелите си в очите.
Когато качественият човек стане политик, той се старае да остане качествен човек и същевременно да бъде и качествен политик. Каквито и сделки и сговори да му се налага да прави, за да бъде полезен на обществото и ефективен в дейността си, качественият политик на лъже и не мами, не хитрува и не лицемери (в частност не се прави, че е претрупан от задачи, докато всъщност най-блажено си почива в луксозен курорт), той уважава хората, обществото и страната си, има предел на компромиси, които за нищо на света не е склонен да премине, защото държи на почтеността и на своето име. А когато той успява да покаже и да докаже, че националните интереси са по-важни за него от неговите лични и партийни интереси и с всички усилия се стреми да остави след себе си държавата в по-добро състояние, отколкото, когато се е заел с управлението й, тогава значи е имало смисъл от усилията му.
За да се превърне обаче качественият политик в държавник са нужни още неща, които малцина имат и които в такива непосилни дози липсват на политическия ни елит - това са съзнанието за мисия и модерната визия, стратегическото мислене и готовността да се посветиш на народа и неговото настояще и бъдеще, себеотрицанието и всеотдайността.
Нека написаното не звучи твърде приповдигнато. Защото когато тези неща не са налице, на нас ни се повдига от това, което се получава – усещането за дезорганизираност в процесите в страната, за недостатъчна управляемост, за отсъствие на правила, норми и ценности, за рефлективно и реактивно поведение, за генериране на хаос и безредие, за липса на смисъл, цел и приоритети във функционирането на нашата държава.
Не искам да политизирам спорта, но колко струва държавата ни мисля се вижда засега и на Олимпиадата в Пекин...
15.08.2008 г. Николай Слатински
