Стратегия Синергия Сигурност

  За мен няма никакво съмнение, че в основата на нашата логична, посрещната и от двама ни с облекчение, раздяла с президента лежат сериозни разминавания в нашите възгледи по стратегически проблеми на националната сигурност и интересите на България, както и по отношение на разбиранията, които всеки от нас има за категории и понятия като морал, етика, принципи, достойнство и чест.
  Признавам, че сега, когато това, което за мен бе очевидно, става очевадно за все по-широк кръг хора и започна прогнозираното от мен свободно падане на рейтинга и по-важното – на имиджа (защото рейтингът в немалка степен се управлява от някои обслужващи елита агенции) на президента, аз не изпитвам злорадство и утеха от типа „Аз нали ни казвах!”. Защото Георги Първанов е президент на моята Родина. И в този, и само в този (вече и все още) смисъл - това е моят президент.
  Длъжен съм да го напиша – едно от най-сериозните, едно от най-тежките за мен разминавания с президента бе по въпроса за неговата дългорочна, изключително добре обмислена стратегия спрямо Ахмед Доган и оттук – спрямо ДПС. Казвам „оттук”, защото отдавна вече ДПС е преди всичко еднолична фирма на Ахмед Доган, една негова запазена и добре опазвана марка, чрез която той осребрява вечността на присъствието си в политическия ни живот. И демонстрира на всички ни, на целия български народ, вкл. и на нашите трудолюбиви съграждани, които смятат самосъзнанието си за турско, че за него, за Ахмед Доган, Законът не важи, че той - със своите многобройни обръчи от фирми - е единственият политик в България, който стои над всички институции: над Прокуратурата, над Сметната палата, над Агенцията по приходите и над всеки, който се опита да го накара да спазва правилата и нормите, задължителни за останалите български граждани.

  Само малка, особено актуална илюстрация на тези думи:
  ● В понеделник, 4 август, в интервю (разбира се в „Труд” и с Валерия Велева), Ахмед Доган заявява: „Нямаме право на почивка”.
  ● В четвъртък, 7 август, „168 часа” подробно ни показва суперлукса – сред скъпи яхти, знойни мадами и държавна охрана, в който почива на морето този, дето твърди, че нямаме право на почивка”...

  Както се казва – нищо лично. Тук става дума за България.
  Щом могат да бъдат привиквани от прокуратура, следствие и съд знакови фигури като Иван Костов, Стефан Софиянски, Румен Овчаров, Румен Петков, то може да бъде привикван и Ахмед Доган. И аз спадам към тези, които смятат, че сред най-надеждните доказателства за това, че България става нормална, европейска и модерна държава е точно привикването на Ахмед Доган в тези институции - за да се изясни произходът на неговите богатства или поне – колко от тях са негови по документи и какви са тези хора, на които се водят другите му богатства.

  Както обикновено, смятах най-напред да систематизирам основните акценти от онова, което съм писал до президента за Ахмед Доган и ДПС. Но препрочитайки тези материали, аз установих, че в тях всъщност е казано много и практически по всички болезнени проблеми.
  Затова ми остава само надеждата, че посетителите на моя сайт ще имат търпението да прочетат тези разтревожени опити да бъда полезен на президента, да му отворя очите за неща, които той отказва да види или не е в състояние да види, воден от политически амбиции, планове и цели.
  Най-същественото в тези мои анализи е било разбирането, че президентът на трябва да приема играта, която му диктува Ахмед Доган, не трябва да си повтаря непрекъснато, че който политик у нас е тръгнал срещу Доган, той не е прокопсал и че без подкрепата на Доган няма да спечели втори мандат, а е призван да води такава държавническа политика, така да отстоява националните ни интереси, европейските ценности и демократичните принципи, че Ахмед Доган да е принуден да му оказва подкрепата си - защото иначе трудно би могъл да обясни защо не го прави – и то на фона на алтернативите.
  Това, в моите очи, винаги е била вярната, стратегически правилната политика, стига обаче човек да мисли за България поне толкова, колкото мисли за себе си. Отстоявайки принципи, помнейки, че да си държавен глава на България - това е мисия и исторически шанс, президентът би могъл да владее инициативата в отношенията с Ахмед Доган, да го принуждава постоянно да прави избор – той за доброто на България ли е, или преследва някакви лични, партийни, етнически или кой знае чии други интереси. Осъществяването на подобна стратегия в отношенията с Ахмед Доган минава обаче през назоваването на нещата с истинските им имена, в това число – за корупцията, която за елита на ДПС се превърна в идеология, в успешен начин на правене на политика.

  В заключение, искам да обърна внимание на два пасажа от материалите по-долу – защото те най-добре илюстрират моите анализи:
  ● „На фона на постепенното европеизиране на България вечният монопол на ДПС над сънародниците ни с турско етническо самосъзнание постепенно се превръща в анахронизъм. За да има елитът на ДПС прекалено силен контрол върху политиката на държавата и да създава впечатлението, че не просто не може да се управлява без Ахмед Доган, а че той фактически управлява страната, постоянно ни се внушава негласно или гласно, че това привилегировано положение на елита на ДПС е залогът за етническия ни мир”.
  ● „Въпросите са деликатни, заредени с рисков потенциал. При това, чисто политически, ние сме заложник на ДПС, което има монопол над своя електорат и може да извива ръцете ни. И да иска всички да плащаме данък “ДПС”, изразяващ се в безконтролност, корупция и участие във властта на лидери на ДПС – като гаранция за етническия и религиозния ни мир”.

  26.10.2003 год.
  Електоратът на ДПС е най-слабо развитият в демократично отношение – там плурализъм няма, гласува се “както каже Ахмед”. ДПС “преяде” с власт, превърна се в лоби- и бизнес-корпорация. ДПС завзе позиции във властта, от които трудно може да бъде свито до размери, отговарящи според каноните на демокрацията на получената подкрепа.

  14.03.2004 год.
  Между двете управляващи партии – НДСВ и ДПС - има примерен паритет във вземането, в корупцията. А това директно означава, че шепа хора в ДПС акумулират огромни ресурси. Това дава основание на много наблюдатели да твърдят, че ДПС се е специализирало в източване на хазната и в разпределяне на привилегии. ДПС се цели там, където се въртят пари, където се раздава и се взема собственост - резерв, финанси, поръчки, фондове.
  Всъщност, и НДСВ, и ДПС правят това и лично, и партийно, и кланово - без оглед на последиците за страната ни. Властта за тях е сякаш дойна крава.

  29.03.2004 г.
  Относно: Връчването на орден “Стара планина” на Ахмед Доган
  Не е оригинална тезата, че връчването на орден “Стара планина” на Ахмед Доган ще донесе значителен политически ущърб на президента (разбира се, има и други тези).
  На 1 ноември 2001 г. за пръв път си помислих, че не всичко с преизбирането на Петър Стоянов е сигурно, когато в огромната зала на Двореца на културата-Варна, при честването на Деня на будителите, поетесата Елка Няголова каза нещо тъжно за връщането на Историята на Паисий и из цялата претъпкана зала се понесе сподавен стон на болка. А-ха, казах си, народът помни. И трудно е да се повярва, че това никак няма да проличи на изборите.
  Изчаках с тези размисли Връчването да стане факт, защото то е политика на президента, а това значи, че той и само той може да решава какво да прави.
  Ако пиша сега, е защото и този случай може да се разглежда като case study – как функционираме като президентска администрация. Това е пореден жизнено важен въпрос, който не се подлага на никакъв дебат, макар че има огромен ефект.
  В съзнанието на обществото няма да остане кой е предложил връчването на орден на Ахмед Доган, а кой му го е връчил. Тук изобщо не коментирам заслугите на лидера на ДПС, говоря за процедурата и за реалната политическа среда, в която ще се “прочете” този акт. И не най-важното измерение е постепенното налагане в обществото на мнението, че при сегашния президент започна да се задълбочава девалвацията на високите държавни отличия. Като спорни не са само Петър Манджуков (от когото всъщност се открехна вратата, през която сега влизат десетки) и Иван Славков. Набива се усещане, че главният повод е не дали лицето има особени заслуги, а дали е просто с някакъв кръгъл рожден ден.
  Аз мисля, че президентът имаше възможност да заеме позиция по ордена на Ахмед Доган, която да не му развали нито отношенията с българското общество, нито нужната му подкрепа (както се смята) на ДПС. Президентът би могъл да заяви ясно и открито:
  “Да, ролята на Ахмед Доган за запазването на етническия мир и за българския етнорелигиозен модел е безспорна, несъмнено значимо е и неговото присъствие в политическия ни живот след 1989 г. така че аз високо ценя българския политик Ахмед Доган. Що се касае по въпроса за ордена, то имам някои принципни съображения:
  1. Няма практика такъв орден да се дава за навършване на 50 години – ние с Ахмед Доган сме все още млади мъже и политици по общопризнатите европейски стандарти, нека да дадем възможност поне след 10 години - тогавашният политически елит и обществото ни - да оценят нашите заслуги, сега все още сме вътре в процесите, липсва историческата оптика.
  2. Няма практика да се дава орден на действащи политици – това би създало прецедент, който да започне при всяка кръгла годишнина да декорира хора, които все още са нагърбени с провеждане на една или друга реална политика и като така, разполовяват обществото на привърженици и противници на тази политика, а орденът може да се приеме като некоректно - от гледна точка на демократичните процеси - утвърждаване на тази политика.
  3. Независимо от безспорните заслуги и качества на Ахмед Доган, фактическата ситуация днес е, че правителството (да се наблегне на думата “правителството”), в което участва възглавяваната от него партия, всъщност му присъжда този орден, а това може да развърже ръцете на всяко ново правителство да награждава свои партийни лидери и функционери.
  4. Доколкото ми е известно, в другите страни от НАТО и ЕС няма подобен случай управляващи да се самонаградят с най-високите държавни отличия и това може донякъде да дискредитира страната ни и да омаловажи награждаването на лидера на ДПС Ахмед Доган.
  5. Ако правителството все пак реши да ми предложи да наградя г-н Ахмед Доган, то аз ще го направя, защото досега винаги сме работили с кабинета в синхрон по въпроса на висшите държавни отличия и не бива тъкмо личността, която най-много ни обединява, да стане повод за дискусии по въпрос на процедури и принципи на награждаването; но се надявам правителството да се вслуша в моите аргументи, за да можем както да изтъкнем по ред други начини колко големи са заслугите на г-н Ахмед Доган, хем да не създаваме сгрешени практики…”
  Разбира се, сега импровизирам, защото не търся аргументи срещу дадено събитие post factum, а само искам да подскажа, че ако има желание, може от всяка ситуация да се търси изход. Иначе естествено бих могъл да допълня тези няколко аргумента с още размисли от подобен род. Защото вътрешно съм убеден, че каквато и безценна да е ролята на Ахмед Доган през изминалите 15 години, неговото награждаване категорично е в разрез с практиката и традициите на страната ни, създава впечатление, че е налице натягане към него и по посока на ДПС от страна на управляващите, че то се вписва в един контекст, в който проговарят и исторически комплекси, и разни салтанати и освен всичко това, се обезценява ролята, която другите партии имат за прехода към демокрация.
  Моята тревога е, че след като в съзнанието на нашия народ президентът измени на 1800 позицията си за НАТО, ще бъде припомнено и какво той като партиен лидер пишеше и правеше, вкл. по време на общинските избори 1997 г. в Кърджали и отново да бъде упрекнат за рязка смяна на позициите. Казвам това от гледна точка на ясно отличимата идентичност на президента като личност, политик, държавник. От срещите с хора в Пернишко, Кюстендилско, Благоевградско, Варненско и др. напоследък, започвам да чувствам тътена на започнало охлаждане на най-обикновеното и човешко масово мнение за президента като за последователен, принципен и изключително порядъчен българин и човек. А това (ако сетивата ми не ме лъжат) не е никак добре, да не кажа нещо по-силно – тъй-като поне за мен президентът няма алтернатива сред изхабения, безличен, безхарактерен и корумпиран наш политически елит.
  В атмосферата на острата дискусия, която, без особено да излиза отгоре, на повърхността, се води вътре в обществото ни за това награждаване, по логичен начин се вписа и днешното интервю на Ахмед Доган в “Труд”. С него Ахмед Доган затвърждава самовлюбеното си себевъзприятие на “осенен отгоре”, па макар и наистина доста интелигентен и хитър политик. С поставянето на БСП в стана на чакащите до 2010 г. като потенциални управляващи, Ахмед Доган отново иска да покаже кой всъщност държи баланса и раздава поканите за висшата власт у нас. Така всъщност президентът днес ще играе ролята не на висшия политик в България, а на най-високо поставения човек в политиката, който има честта да връчи най-голямото отличие на Ахмед Доган. Премиерът е този, който предлага да се награди Ахмед Доган, президентът е този, който има дълга да го обкичи с този висок орден. Ала те са такива, защото Ахмед Доган е решил или поне направил най-много за да станат такива. По този начин президентът участва в сакрализирането на Ахмед Доган. А става така (в очите на обществото ни) защото Ахмед Доган има своя стратегия, към която принуждава останалите да се адаптират, да се съобразяват с нея, да се вписват в нея. И е вече маловажно, че ДПС участва активно в корупционните практики, или че ДПС съобразява не рядко не партийните интереси с националните, а националните - с партийните.
  Ахмед Доган доказва, че политикът не може без стратегия. Който има стратегия, той (ръко)води играта. За останалите остава ролята на интуитивни политици. Президентът може, ако има своя стратегия, да накара Ахмед Доган да се съобразява с нея. И тогава вече Ахмед Доган, сам, без да има друга алтернатива, да бъде принуден да му оказва своята и на ДПС подкрепа.

  06.06.2004 год.
  Сега - за етническия ни модел.
  Българите се топят. Демографските промени ще се отразят на политическата система. Нашият модел е изграден при значително преобладаване на българския етнос и християнското население.
  Да, така е - не можем да не признаем ролята за етническия мир и за разбирателство между етносите, които имат някои наши политици и партии, особено ДПС.
  Огромна е заслугата на сънародниците ни с турско етническо самосъзнание.
  България има огромен шанс, че в трудните за Балканите времена на конфликти на етнорелигиозна основа, тези наши граждани проявиха мъжество и разум - въпреки възродителния процес.
  Но истината изисква да се каже, че най-голяма роля за българския етнически модел има българският етнос!
  Навсякъде носител на модела, неговият опорен стълб е не малцинството, а именно мнозинството. Ако то е мъдро, силно и на висота, то подобен модел е възможен. При друго мислене и поведение, разпадът на отношенията води до разпадане на общността и оттук – до разпадане на държавата – с всички последствия за нейните различни етноси и народи, за гражданския мир и спокойствие.
  Но не е ясно как ще работи българският етнически модел и дали въобще ще работи той при количествените, а особено – при качествените промени в нашата демографска революция.
  Запазването на Модела е задача на всички етноси у нас. За да са способни да допринасят за това запазване, те трябва да имат високо чувство за отговорност, просветено поведение на общности, работещи за страната ни. Колкото повече нараства значението на даден етнос, толкова повече отговорности той трябва да може да носи и да се подготвя съзнателно за тях.

  24.10.2004 год.
  Етно-политическият модел на България е насъщен проблем, към който се върна “Капитал”, в броя си от 16-22.10.2004 год. От отразената там дискусия се вижда, че ДПС става все по-нетърпимо спрямо всеки, който оспорва техния монопол върху Модела. И че България се превръща в заложник на този техен монопол.
  - Иван Кръстев в своя характерен стил:
  -- Апелира за създаване на ромско ДПС.
  -- Нарича възродителния процес “етническо прочистване”.
  -- Говори за “ксенофобски” български национализъм...
  - Махнем ли някои явни заблуди на Иван Костов, то той казва важи неща:
  -- “Етническата партия затваря малцинството в политическо гето”.
  -- “Всяка европейска държава е съюз на свободни граждани, не съюз на общности”.
  -- “Правата и отговорностите на всеки гражданин произтичат от закона, а не от произхода и неговото вероизповедание”.
  -- “Гарантират се личностни, а не групови права”.
  -- “Българският етнически модел не предлага нищо на българските роми, той е само за българските турци“.
  -- “Действително има ромска престъпност и тя е действително голяма”.
  - Лютви Местан на подобни ясно артикулирани идеи отговаря мъгляво:
  -- “ДПС не е етническа партия защото либерализмът я превръща в релатив на политическото ни пространство с иманентните две интенции”.
  -- “Принципът на ЕС е синтагматичен, не парадигматичен”.
  Според Местан: Ние не се избихме, защото имаме Модела.
  Но по-вярното е: Ние не се избихме, затова го има този Модел.
  И друго (нека да го запомним) изтъква Местан: “След 1990 год. изборите за президент у нас се решаваха от позицията на ДПС.”…
  Деян Кюранов е логичен: “Ако една партия не е етническа, защо толкова държи на етническия модел? Партия, която държи монопола върху един етнически модел, а ни убеждава, че самата тя не е етническа, има сериозен PR проблем.”
  Пред президента има 2 твърде важни задачи - да бъде първият след 1989 год., който е преизбран като президент и който спечелва изборите без за това да е решаваща позицията на ДПС (което изобщо не изключва вземането на гласовете на електората на ДПС!).

  21.11.2004 год.
  Ядрото Андрей Райчев&Кънчо Стойчев+Иван Кръстев агитират за ромска партия, която да раздроби политическото представителство и да засили коалиционния характер на управлението. А че това би могло лесно да се окаже бъдещ Франкенщайн – тях това явно не ги вълнува.
  Не бива да се изключват големи грижи и с ДПС. Говорим за неговата важна роля, но там проявяват безгрижие и толерират подмяната на българската идентичност на помаците с турска. Плюс работата им с циганите и с нашите турци в Турция.
  Дори ДПС да е шансът за промяна в живота на много хора дошли от провинцията, тревожи трансформацията, която те изживяват за броени години – както наша колежка - от тръпки и сълзи при българския химн до фанатична преданост на каузата на ДПС.
  Етническите и верските партии са анахронизъм за Европа – в тях идеологията е заменена със зова на кръвта. Такъв прецедент може да бъде лош ориентир.
  Прогнозите за негативни сценарии не са черногледство, а опит за реализъм. Да се установят достоверните от тези сценарий е нужен анализ. За който при нас няма място, време, мотиви и стимул.

  06.03.2005 год.
  Всъщност, макар и с малко странни средства, но Иван Костов сега работи и за президента. Защото за първи път по сериозен начин, с (донякъде) европейски аргументи и с отчасти хитра стратегия, Костов, се мери в сърцето на (уж) вечния монопол на ДПС над сънародниците ни с турско етническо самосъзнание. На фона на постепенното европеизиране на България този монопол е постепенно се превръща в анахронизъм. За да има елитът на ДПС прекалено силен контрол върху политиката на държавата и да създава впечатлението, че не просто не може да се управлява без Ахмед Доган, а че той фактически управлява страната, постоянно ни се внушава негласно или гласно, че това привилегировано положение на елита на ДПС е залогът за етническия ни мир.
  В същото време част от елита на ДПС в столицата и по места откровено се обогатява от корупциони практики и така рискува да ерозира самата тъкан на политическия ни живот. За което сакън, не бива да се говори - все в името на етническия мир! Консенсус за това има и в медиите. Някой да е проверил “прогимназиите”, банковите сметки, “стипендиите” на децата на тези от елита на ДПС, които очевидно лъщят на фона на ширещата се бедност в страната?!
  Костов няма да успее да разбие този монопол на ДПС не просто върху “турския” електорат, но и върху управлението на България. Но този, който го е посъветвал да атакува ДПС чрез приобщаване на изселниците в Турция към различни от ДПС български партии е бил несъмнено умен. Защото така изчезва “етническата” струна, на която играе елитът на ДПС. Демокрацията у нас ще стане по-пълноценна, когато и сред българските турци нахлуе правото на свободен избор и конкуренция на личности и идеи.
  Разбира се, това от днешна гледна точка звучи като утопия. Но какво лошо и сред този електорат да има борба на партии и идеи? Тогава на президентските избори може да се окаже, че не президентът ще моли за “турските” гласове, а чрез подкрепата си за президента ДПС да се мъчи да консолидира своя електорат.

  24.04.2005 год.
  Но не е нормално хора от други етноси да се броят В президентството на пръсти, да са назначени защото ги е посочил Ахмед Доган и така да градират верността и лоялността си най-напред към Ахмед Доган, а после към институцията!
  Монополът на Ахмед Доган над уреждането на турци (и мюсюлмани) в администрациите въобще (и в нашата - в частност) трябва да се разбие, тъй-като той поражда още повече власт на Ахмед Доган над този електорат и спира демократичните процеси в него, в електората на ДПС. Може ли на прага на Европа, в началото на 21 в. да има стадно гласуване!

  08.05.2005 год.
  Патриарх Максим изпя отново на Гергьовден за Многая Лета православному болгарскому народу. Ритуалът, традицията и себеусещането схващат идентичността ни като православна.
  Засега ислямът у нас мълчаливо приема тази реалност. Но осъзнаването на другостта неизбежно ще постави на дневен ред много остри въпроси, за отговорите на които все още не се мисли.
  Въпросите са деликатни, заредени с рисков потенциал. При това, чисто политически, ние сме заложник на ДПС, което има монопол над този особен електорат и може да извива ръцете ни. И да иска всички да плащаме данък “ДПС”, изразяващ се в безконтролност, корупция и участие във властта на лидери на ДПС – като гаранция за етническия и религиозния ни мир.
  Това, което у нас чука на вратата, в Европа е факт. И Европа се е видяла в чудо.
  Демокрацията се оказва нож с 2 остриета - тя дава привилегии на тези, които не играят по правилата и я ерозират, а (твърде често) няма сили да се защити по ефективен начин.
  Множество анализи са посветени на проблема за исляма в Европа. Един от тях е докладът “Радикализацията на ислямската младеж в Европа: реалността и мащабът на заплахата” на Клод Монике, директор на Европейския център за стратегическо разузнаване и сигурност - пред Подкомисията за Европа и възникващите заплахи на Комисията за международни отношения в Камарата на представителите на САЩ.
  Запознавайки се с този доклад и с някои други изследвания, бихме могли - чрез екстраполация - да си направим редица изводи за България за след 20, 15, 10, а може би и 5 години.
  - Наличието на ислямска общност в една европейска държава гарантирано води до появата в нея на ислямски радикалисти. Смята се, че 5% от вярващите в исляма са фундаменталисти, а от своя страна 3% от тези фундаменталисти са потенциално опасни. Т.е. за България това би означавало около 1 400 души!
  - В джамиите (официални или не) ще зачестяват случаите на проповядване на ненавист към Запада, САЩ и демокрацията.
  - Под прикритието на NGO-та ще развиват дейност различни ислямистски структури, вкл. “Мюсюлмански братя” и “Хизбула”.
  - Ще се засилва носенето на присъщо на исляма облекло, в т.ч. забрадки (дори фереджета) и шалвари. Този проблем ще засегне училищата и университетите. Младите жени ще бъдат подлагани от своите на оскръбления, физическа агресия, даже сексуално насилие ако отказват да се обличат по този начин.
  - Ще има случаи на сексуална сегрегация - момичетата да сядат в едната част на класната стая, а момчетата - в другата.
  - В някои училища ще стане трудно да се преподават важни науки - биология (произход на живота), химия, физика, история.
  - В болници жена ще откаже да лекува мъже или мъж - жени.
  - В динамичната, остро конкурентна среда на ЕС се създават условия за маргинализация на цели прослойки мюсюлмани, които като обратна (и защитна) реакция няма да желаят да се интегрират и ще се самоизолират, а с това и радикализират.
  - Ще стават практика масови протести на мюсюлмани срещу външната политика на страната, в защита на поруганите братя от Босна, Косово, Палестина, Афганистан, Ирак, Иран, Сирия, Либия (т.нар. “идентичност на опосредстваното оскърбление”).
  - Ще се засилват проявите на антисемитизъм и натискът за анти-израелска и-или про-арабска политика в Близкия изток.
  - База за терористична дейност ще бъдат групички мюсюлмани, които отдавна живеят в страната (“спящи клетки”), познават я много добре, мобилни са и имат контакти тук и зад граница.
  - Належащо става укрепването на специалните служби по линия на противодействието на ислямизма (а нашите служби са обезкървени, като при това и се опасяват да “работят” сред турското население).
  - Специалните служби ще трябва да изработват практики и навици на сътрудничество с партньорите си от арабските държави.
  - Терористичните актове ще зачестяват, а несигурността ще нарасне. Това ще изисква повече ресурси за усилване на полицията.
  - Видни личности (политици, културни дейци) ще получават заплахи или ще биват подлагани на физическа разправа ако имат принципни позиции - не по вкуса на ислямската общност.
  - Вземат се мерки срещу консолидацията на (про)ислямските партии и общности - да се разпиляват и дробят гласовете им и да влизат в политиката чрез национално представени партии.
  - Политиците се запознават по-отблизо с Исляма, с неговите ритуали, посещават мероприятия на мюсюлманите и джамии и установяват лични контакти с лидери на ислямски държави.
  Изводът е, че както навсякъде, така и у нас ние трябва да си дадем сметка, че глобалните и регионалните процеси влияят много силно и то по твърде особен начин върху мюсюлманите.
  Въпреки някои наши специфики (които засега не позволяват на радикалния ислям да пусне корени у нас) и заедно с ясното виждане, че мюсюлманите са нормални и равноправни български граждани, ние не можем да не следим внимателно процесите сред тях и да си мислим, че проблемите на другите точно нас ще ни отминат.

  10.07.2005 год.
  Терористичните удари в Лондон родиха порой публикации за мюсюлманските общности в демократичните западни страни.
  Но това е тема-табу за България и никой не смее да засегне въпроса за системното разширяване на електората на ДПС от етнически в религиозен - след като си осигуриха помаците, те сега уверено превземат гласовете и на ромите-мюсюлмани.
  Не бива да се позволява ДПС-елитът да става недосегаем, над закона и да може да превръща региони в ДПС-анклави и вилаети; да етнизира институции, да развихря корупция и да парадира с нея (обръчът от фирми).
  В Европа демократичните държави с чувство за вина и комплекси даваха равни права на мюсюлманите, затваряха си очите за много неща (за да не дърпат дявола за опашката!), щадяха религиозните чувства, отстъпиха зони и територии на влияние, но протегнатата им ръка често увисваше във въздуха.
  Организъм, който не се бори с разяждащите вируси вътре в него и спрямо него, после се подлага на химиотерапия, стига и за нея да не е станало късно, защото навсякъде има метастази.
  Демокрацията е длъжна да постави стриктни граници - какво и докъде е позволимо. Защото рушенето й става отвътре. Не в Тора-Бора и Багдад - в Мадрид и Лондон са раковите клетки.
  Политическият ни елит ще схване последен, че войната в Ирак започва да се смята навсякъде по света за абсолютна грешка, породена от стратегическа слепота. С нея вадим болен зъб - при наличието на метастази.
  Големите медии пишат как в мюсюлмански кръгове наричат Лондон - Лондонистан. Опасността е ислямофобията да започне да нараства. В Холандия тази фобия след убийството на Тео ван Гог е всеобща болест. Ние трябва да следим как на Запад мислители, експерти, трезви политици - и с разум, и с прямота - водят дискусията за Исляма и мюсюлманските общности.
  Нека да осъзнаем, че не сме напълно прави когато си мислим: “Лесно им е на тях в Европа, а ние сме на Балканите!” Защото някои процеси в Европа са отишли много напред. Барикадата Християнство-Ислям там на места е вече факт. В ислямските общности в Испания и Франция, Великобритания и Германия, Холандия и Италия има туморни клетки, които всеки ден - в джамии, училища, гаражи, магазини и на улицата проповядват омраза срещу Запада, призовават за насилие и за Еврохалифат.
  Европеизиране на Исляма или Ислямизиране на Европа - това не е алармизъм, паника, бяс, шовинизъм, а дилема. И тя след терористичните удари в Мадрид и Лондон е водеща в Европейския дневен ред.
  Един от първите изводи (за Запада postfactum, за нас актуален) е, че Другият (мюсюлманин или будист, арабин или албанец, черен или жълт) има равни права, но и равни задължения. И спазването на тези задължения се гарантира чрез контрол - полиция, прокуратура и съд.
  Общности, в които поради етични, етнически или религиозни съображения контролът е занижен и законността - загърбена, лесно стават питателна почва за отрицатели на обществото.
  И у нас, както прокуратурата разследва Стефан Софиянски и Иван Костов, така може да провери имотите и банковите сметки на Доган.
  Обаче самото помисляне за това все още изглежда повече от нелепо!
  По принцип когато питат някого от ДПС за корупция, за взет евтино държавен апартамент, за връзки с ДС ... - той започва да вопú за удар срещу българския етнополитически модел и да припомня за възродителния процес, вменен ни от някои лидери на ДПС като вина на не една партийна тоталитарна върхушка, а на целия български народ.
  Но средата – международната и националната - е вече друга. Елитът на ДПС иват в повече не само на БСП-избирателя, а и на САЩ и ЕС. Има друга чуваемост в Европа за етническите и религиозните отношения. Тази друга среда може да спомогне - да се сложи ДПС на вярното място – такова, каквото демокрацията и националните ни интереси му отреждат.
  Освен това, нашите специални служби, по примера на европейските, би трябвало да погледнат с други очи на мюсюлманската, главно на арабската общност. Формалните и неформалните й лидери трябва да се извадят на светло – с умерените да се постъпва меко, да се приобщават, да се ухажват, да им се протяга ръка; с по-радикалните да се действа твърдо, вкл. и с непрекъснати притеснения – полицейски, административни, разузнавателни, за намиране на аргументи за санкции и глоби, до екстрадиция.
  Особен приоритет на системата ни за сигурност, както е в Европа, е нужно да бъде цялата верига институции, работещи с чужденците – Гранична полиция, НСС и полицията, дирекция “Миграция” и Агенцията за бежанците, предоставянето на българско гражданство. Тези органи трябва да работят в синхрон, а в тях и между тях има уязвими места.
  На мрежите от “спящи” и “будни” терористични клетки трябва да противопоставим адекватна мрежова система за сигурност.
  Тероризмът е болест на психиката на общности, развиващи зависимост от насилието. Същевременно тероризмът цели да сломи психически здравите общества, да ги разедини и зарази със страх и да пречупи духа им. Още Мао казва: “Нападайте като комари великана, хапете и пийте кръвта му - докато не падне”.
  Мнозина водещи автори сочат колко важно е Ислямът да се замисли, да потърси отговор на въпроса: Защо недрата на тази толкова хуманна религия раждат толкова нехуманно насилие? Този сложен дебат трябва да се води първо вътре в Исляма. Но не само там - той засяга и нас.
  Пропукването на отношенията на Запада с Исляма изисква граденето на мостове - за да не се окаже пукнатината пропаст.
  Българският президент би могъл да инициира една дискусия за цивилизационното сътрудничество между Християнството и Исляма. Държавата ни е много подходяща за такава дискусия.

  04.08.2005 год.
  В нашия политически живот са възможни всякакви чудеса, но според логиката на нещата, която споделям отдавна, вървим към Трети мандат.
  Това е мандатът на изпитанието за президента и затова аз и не само аз, от месец говорим, че президентът трябва да мисли най-вече за него.
  От следизборната нощ бе категорично вероятно, че нещата ще опрат при евентуален трети мандат до ДПС и това бе най-силният ми стимул да пиша президентът да се предпази от каквато и да е роля при първите 2 мандата - за да не се “пресоли манджата” с голямо внимание към ДПС.
  Станалото – станало, независимо дали беше справедливо така да се приписват на президента предпоставени от политолози и общественото мнение възможни очаквания – като какъв бил интересът на президента.
  В тая ситуация се чувствам морално задължен да предложа следното:
  ♦ Президентът трябва да връчи 3-я мандат само и единствено на ДПС.
  ♦ От партиите в НС трябва за мандата да се изключи a priori “Атака”.
  ♦ Не е разумно и политически издържано да се мисли и за връчване на мандата на ОДС и-или ДСБ. Това е така, защото не е възможно да се състави правителство без БСП [а и без ДПС], а ОДС и ДСБ в по-слаба или по-силна степен и в изборната кампания и след нея се държаха по начин, по който коалирането с БСП (а за ДСБ – и с ДПС) е немислимо. Да припомним също така, че е налице коалиционната връзка БСП-ДПС.
  ♦ БНС също трябва да бъде изключено от сметките. Едно, че това е най-малката (на седмо място в Народното събрание!) парламентарна група. Освен това тя е механичен сбор от три партии, единият лидер на които си има трудно разрешими проблеми с прокуратурата, другият не е от две седмици в България с тежки семейни изпитания, а третият води след себе си 2-3-4 депутата. Това не е необходимата коалиция, на която може да се възложи съставяне на правителство в този критичен момент.
  ♦ Наистина, президентът трябва много бързо, в максимално кратък срок да проведе консултации с ДПС, ОДС, ДСБ и БНС.
♦ Много важно е с кратко обръщение към нацията президентът ясно да обоснове защо връчва мандата на ДПС. Първо, това му намерение по никакъв начин не е свързано с президентските избори, защото досега президентът не е казал, че ще се кандидатира за участие в тях. Второ, независимо от пространството за избор и маневриране, предоставени на президента по Конституция, има силна логика в това да се върви по линията на числеността, с която отделните партии са представи в НС – след като не успяха първата и втората по численост, тогава естествено е на ред да е третата по численост - другото би означавало президентът да се води от скрити, неясни, користни или други критерии, да показва, че изпитва недоверие към една или друга партия, а има предпочитания специално към някоя парламентарна партия. Трето, от всички останали партии единствено ДПС има сериозно присъствие в НС с 34 народни представители – това е един критичен минимум от депутати, с който една партия ако не de jure, то de facto и не нормативно, а морално има правото и лицето да претендира да е мандатоносител – останалите са с под 10% от всички депутати! Четвърто, ДПС показа през годините, че е партия на диалога. А сега, за да избегнем фаталните за членството ни в ЕС предсрочни избори, ние се нуждаем от диалог, не от конфронтация. Пето, ДПС е гарант за умерените, за конструктивните взаимоотношения между българските граждани от различните етноси и най-вече за онова доказало своя позитивен ефект (да не забравяме, че сме на Балканите!) интегриране на българските граждани с турско етническо самосъзнание.
  Етническият и религиозен мир, начинът, по който България преодоля изпитанията, които не подминаха почти нито една от другите балкански държави - наистина са българско достижение, което трябва да опазим.

  07.08.2005 год.
  Циклещите вече 40-50 дни преговори за ново правителство са на път да преминат в агония, която може да вбеси обикновените хора. Това може да влоши направо непоправимо тяхното доверие към политиците, управлението и по-общо - към демокрацията.
  С очите и ушите си се убедих какво говорят за преговорите и то особено на фона на наводненията - направо с омерзение.
  Сега президентът е на ход. Дойде очакваният Трети Мандат.
  Натискът върху президента да не го дава на ДПС е огромен. При сговор на БСП и НДСВ тази драма може и да отпадне, но…
  Моята теза е, че Третият мандат трябва да се връчи на ДПС.
  Проблемът е, че е нужно това да се обясни много ясно. Иначе наистина би могло да има спекулации в ущърб на президента.
  - Правителството на Третия мандат все едно ще се свързва с президента. Той ще е зависим от това дали то е успешно. Кой как ще управлява не знаем. Президентът не може да каже: ще дам на ДПС или съответно на Български народен съюз (БНС), тъй-като те ще управляват по-добре.
  - И ДПС, и БНС не минават за принципни, честни, кадърни. По това също няма обективен критерий - кого президентът да избере.
  - Ако президентът е срещу предсрочните избори, той ще бъде разбран, ако се спре на партия, която гарантира най-силно, че ще направи максималното Третият мандат да се оползотвори. Гаранцията за това на БНС е много по-слаба от тази на ДПС.
  - Мандат се дава на политическа сила с ясен образ. Но БНС е коалиция, създадена конюнктурно преди изборите. Досега от нея се излъчват разнопосочни сигнали. Страната няма време да чака вътре в коалицията да си сближат позициите, та после да започнат да търсят партньори за евентуално правителство.
  - Президентът не може да изпълни формално правомощието си и да връчи мандата на някого и колкото да се отърве от него. Провалът на Третия мандат ще бъде провал и за президента.
  - Президентът не би могъл изобщо да стои пасивен в процеса на съставяне на правителството с Третия мандат. За разлика от БНС, ДПС е с много по-добър канал за комуникация с него.
  - Аргументът, че ДПС има 3 пъти повече депутати от БНС е очевиден.
  - Очевиден е и аргументът, че БСП и ДПС са в коалиция, без която правителство явно не може да се състави – това е изборът на техните лидери. Тази коалиция при Третия мандат ще има явно водеща роля, докато ролята от присъствието на БНС е само допълваща.
  Все пак ДПС чрез свръзката си с БСП върви със 116 гласа, а БНС – това са само 13 гласа. Да се даде мандата на БНС е все едно към копчето да се пришие балтон.
  - Не по-малко очевиден аргумент е и, че някак не върви да се дава мандат на политическа сила като това е сила изобщо|, която едва-едва е преминала 4%.
  Тези аргументи са от областта на политическата аритметика. Има аргументи и от висшата политическа математика. Важно е президентът да разясни (но без да бъде обвинен в корист| - защо ДПС трябва да бъде в правителството и то особено при този парламент, където има хора, които посягат на етническия мир.
  Ако президентът изиграе картите си добре, то той ще излезе от ситуацията с полза и за страната, и за себе си, но и за ДПС.
  Обществото трябва да бъде убедено, че президентът говори искрено, честно, като държавник, а не защото така му изнася.
  Факт е, че макар и да не е с единствената, нито с основната заслуга за нашия политически етнорелигиозен модел, ДПС е с немалък принос за този модел. Приносът за модела не значи абонамент за властта, но при тези резултати на изборите да се заобиколи изкуствено ДПС, само защото е ДПС е неразумно.
  Нека ценим високо последователното отхвърляне и маргинализиране от страна на ДПС на всеки радикален глас сред българските турци и мюсюлмани.
  Но президентът трябва да откликне и на тревогите на голяма част от обществото по отношние на лидерите на ДПС - за корупцията (дори да не е най-ярката); за преяждането с власт (дори да не е най-явното); за лансирането на множество некомпетентни кадри на различни, вкл. високи места в администрацията – без оглед на знанията и уменията им, а само защото са от ДПС.
  Ограничаването на тези хронични и типични за ДПС слабости е възможно чрез изграждането на коалиция, базирана на ясни принципи и решена да води категорична борба с корупцията.
  От провала на Първия мандат поуки трябва да си направят и БСП, и ДПС. За да се състави толкова нужното днес правителство, в него (за сметка на партийните лидери) трябва да има повече професионалисти и по-широко скроени личности. А това значи партиите да свият квотите си, да не гледат на съставянето на кабинета като на делене на баница и да насочат усилията от лансиране на партийни кадри и сви хора - към изясняване на принципите около които ще се обединят. С реализацията на тези принципи и на национално-отговорни цели, партиите ще отстоят оптимално не само интересите на страната, но и партийните си интереси.
  Всяка партия трябва отчита, че има граници, зад които тя не бива да минава - защото действа в реална политическа среда.
  Всеки лидер трябва да съзнава, че има неща и думи, отвъд които той не бива да отива. Точно както един лидер не трябва да нарича стратегическия си партньор “политически брокер”, така и един лидер не бива да парадира с “обръча от фирми”.
  С тези думи и дела политиците влияят деморализиращо на българи, турци, роми - които водят тежка битка за оцеляване и искат разумно, просветено лидерство за благото на родината.
  Президентът трябва да отстои значението на ДПС и точно, и честно да покаже, че не толерира поведението им там, където то е в разрез с нормите на човешкия и политическия морал.

  21.08.2005 год.
  Избирането на новия кабинет се приема с облекчение - като изход от твърде дългата и изпълнена с неморално поведение криза. Но краят на кризата не поражда ентусиазъм, всеобщо е усещането за сделка. Чувства се отвращение от станалото.
  Може би пък хората да свикнат, че от “вземане” на властта се минава към дележ (подялба, споделяне) на властта, а това изисква разговаряне, преговаряне и договаряне, които щом са направени глупаво изглеждат сделка, а ако са направени умно се оценяват като разумен и национално отговорен компромис.
  Не може да се отрече, че президентът натрупа доста пасиви през изминалите два месеца. Факт е, че падна табу-то той да бъде атакуван, да се говори за него лошо, понякога - дори обидно.
  Ако доскоро тук-там някой политик, още по-рядко журналист критикуваше президента, без самите те да си вярват, че това, което твърдят е чак толкова основателно и „хваща дикиш”, сега да се пише срещу президента за ролята му при формиране на правителството е, както се казва на руски, “общо място”, т.е. – то се подразбира от само себе си и се смята за напълно логично.
  А ДПС побърза да удари президента с обявената си подкрепа за него и това се чакаше, та всички да викнат: “Ето, изплюха камъчето!”.
  По принцип отношението на президента към ДПС (с оглед на идните президентски избори) не е изчистено от грешки. ДПС смята, а и такова е общото впечатление, че то е единствената партия, която има квоти в нашата администрация. Като такива се изживяват и някои колеги, назначени тук по квотната линия на ДПС – те са убедени, че каквото и да правят, ще бъдат държани от президента - “докато каже нашият лидер Ахмед Доган”.
  Но по-важното е, че ние гледаме на Ахмед Доган и ДПС като на лидер и партия, без които президентът не може да бъде (пре)избран.
  Това може и да е било така, но с преяждането с власт, а още повече – с корупцията, отношението към Ахмед Доган (и към ДПС) преди около 3 години бе променено. Което създаваше условия (писах за това), да изработим нова стратегия на поведение и вече не президентът да моли Ахмед Доган за подкрепа на изборите, а Ахмед Доган да моли - президентът да приеме подкрепата на ДПС.
  Не е късно за тази стратегия, но подкрепата на ДПС вече се смята за изтъргувана, а президентът - отчасти компрометиран.
  Отношението към президента ще зависи и от това – доколко той ще се еманципира от новото правителство и ще се окаже ли то ефективно. Не би било неочаквано, ако правителството бъде наричано “президентско”, а президентът - често държан виновен за действията, бездействията и разприте в кабинета.

  28.08.2005 год.
  За жалост, негативното отношение от поведението на ДПС във властта през последните четири години започва да се опакова, не в анти-Доган и анти-ДПС, а в анти-турски нагласи.
  Елитът на ДПС заслужава много от негативното отношение, защото благодарение на този елит ДПС се превръща в партия на откровения корупционен интерес, където като правило се търсят и искат само пари, и то много пари.
  Примери за ламтежа за пари могат да се намерят например (стига да се направи компетентна проверка от съответните органи) в начина, по който се разпределят средствата в Постоянната комисия по бедствията. За час нам е възмоно да се разхвърлят 6 000 000 лева или по 100 000 лева на минута! И село със 100 турци в Родопите взема 100 000 лева, а село в Добруджа с 1 000 българи - нито 1 лев.
  (И още странни парадокси - държавните фирми, наследили Транспортни и Строителни войски бездействат, а се възлагат дейности на фирми “на братовчеда” с по трима работници, един трактор и евентуално камион на старо.)
  И в Министерството на отбраната никой не караше заместник-министъра от ДПС да работи по същество – за сметка та това му дадоха структури, където се правеха пари, па макар от по-обичайни поръчки и разпродажби. Той се справи! И то как.
  В миналото правителство (НДСВ-ДПС) ДПС имаше много повече власт отколкото е реалната му тежест в обществото. Тогава ДПС “преяде” с власт. Ето защо сега беше разумно ДПС да приеме малко по-малко власт, вместо да иска толкова много.
  Ако висши кадри на ДПС продължаван така, то има опасност ДПС да започне да се превръща за оогромен брой българи в неприлична политическа дума. А и днес “турският въпрос” е изместен в общественото съзнание от “ромския” и малцина гледат на ДПС преди всичко като на една неизбежност за мира у нас.
  Организационната немощ на ДПС допринесе за това – да не бъдат приети поднормативните актове (2 правилника + 6 наредби), свързани със Закона за управление кризи (ЗУК). Сега с устна заповед Емел Етем спря работата по тези актове, което ще допринесе за продължаване на парализата на ЗУК. А тревогите са, че липсата на необходимата норрмативна уредба е възможност да се продължи с непрозрачността в действията на администрацията и при дележа на големите суми, отпускани при бедствия. Това впрочем продължава да е зона на неясни интереси, в която Сметната палата се свени да наднича.
  Сега се създаде и Министерство на държавната политика (а другите министерства не са ли на държавната политика?) при бедствия и аварии (а защо не и на другите невоенни кризи?).
  Вместо създаването на Държавна Агенция за гражданска и пожарна защита или обединяването на Гражданска защита и пожарната в МВР, се избра създаването на това министерство.
  Това раздува държавния апарат (в новото министерство раздуването е шоково), създава междинно звено, успоредно със Съвета по сигурността. Плюс съсредоточието на огромен кадрови (това се преглъща трудно) и финансов (преглъща се по-лесно – започнахме да свикваме) ресурс в ДПС.
  ДПС сложи ръка на Държавния резерв. А сега тяхната цел е да се доберат и до Военновременния план и мобилизационните запаси (които се нуждаят от осъвременяване). Това ще отвори не само още по-голямата възможност за корупционна разпродажба на тези запаси, но може да освети за масово ползване и тяхната роля - като възпиращ ресурс и фактор за гарантиране националната сигурност на страната ни.
  Коалицията БСП-НДСВ-ДПС много трудно ще осъществи Промяната, обещана от БСП и статуквото може да се консервира. Това поставя в нова среда президента и би могло да наложи промяна в неговото поведение, да иска от него заемане на принципни позиции.
  За да не се окаже прав професорът, казал ми за президента: “Толкова го е страх да не настъпи някоя мина, че предпочита изобщо да не ходи.”

  02.10.2005 год.
  - Хора от едно от министерствата крайно разтревожени ми споделиха какво правят там кадрите на ДПС. Да, интересуват се от фондовете, искат да сложат ръка върху идващите значитени парични ресурси... Но не е само и не е главно това. Те имат ясна стратегия, която преследват постоянно и все по-силно. И ми казват “Така утре те ще ни управляват, а ние ще им слугуваме и ще им носим кафетата. Това все пак е България. Къде гледа БСП???”.
  - В една от Държавните агенции депутат от ДПС се обажда: “Да се уреди тази и тази моя кръвна сестра!” - става дума естествено за туркиня и за жалост – не особено компетентна. И българинът на това място изчезва, за да го смени тя. Коментарът на хора от Агенцията: “Това е безпардонност. Може ли етносът д е по-важен от професионалните умения!? Утре турците ще ни управляват, а ние ще им слугуваме и ще им носим печени кокошки. Дотам го докара политиката на БСП.”
  Дори някой не без основание да определи тези два толкова подобни случая като изолирани и не типични, как те може да се разтълкуват? Ясно как – че много леко към БСП се насочват стрелите за всичко, което става в страната, вкл. за продължаващата експанзия на ДПС по проникване в държавната администрация. Всеки пострадал от тази свръхактивност на ДПС си го обяснява с БСП и с кабинета-сделка. Винаги се подмятат упреци за това и към президента.
  Без да казва “Аз съм бесепар”, президентът за пръв път от четири години е толкова близо до БСП, че е почти неразличим от нея.

  09.10.2005 год.
  Отношението към ДПС наистина ескалира и лавината от недоволства е готова да тръгне с огромна сила по склона.
  Из министерства и агенции се забелязва разделение между българи и българи - едните, които от страх за работното си място да не смеят да се борят открито, но недоволстват силно; и другите, които ловко плонжират пред ДПС”. Първите казват за вторите - “сложиха фесове”; “туриха потури”. Добре е да се знае, че подобни насроения са част от действителността у нас!
  Лошото отношение не е (все още не е) към турците, то е към една част от лидерите на ДПС и редица от техните кадри. Ако някъде са против виден депутат от ДПС, то не е, че той е турчин, а защото например всички ремонти в съответното министерство трябва(ше) да минават през неговия обръч от фирми...
  В редица държавни структури се коментира, че изглежда ние сме увредена от робството нация - защото „си ги имаме не малко кирякстефчовци”, „много лесно наши се наемат срещу къшей хляб да обслужат политиката на ДПС”.
  Мнозина са забелязали, че “сякаш президентът не проявява интерес към сфери, към които ДПС има особен афинитет, а и тези сфери са също национална сигурност” – напр. образование, екология, регионално развитие.
  Тъй-като президентът няма секретари в тези сфери, никой не присъства на заседанията на съответните комисии в парламента. А това лишава президента от несъмнено ценна информация...
  Всички дискутират не Дали и Как ДПС влияе на политиката и националната сигурност, а дали това е интуитивно поведение на партия със специфичен електорат - чиито лидери се ползват умело от разбирането на българите, че е добре ДПС да е винаги във властта - в името на мира, съгласието, сигурността (“за да не си запалим страната”) и затова си вдигат цената – до скъпо и прескъпо, т.е. корупцията е цената на политическата важност на ДПС. Или в поведението на ДПС интуицията е много по-малко, а много повече в него е заложена стратегия...
  Честа практика е - когато не знаят какви решения да вземат, ръководните кадри от ДПС в държавните институции да отлагат - за да отидат в централата на ДПС и час, ден или седмица по-късно да се връщат с доста силни и очевидно в техен интерес решения...
  Много тревожни и заслужаващи сериозен анализ изводи могат да се направят от растящите „анти-ДПС” настроения в обществото, в т.ч. в силовите институции – много хора в спецслужбите са от обезпокоени - до настръхнали...
  Несъмнено това се дължи на непреодолени засега остатъчни недоверия, подозрения и предубеждения от миналото. Но два извода веднага заслужават да бъдат споменати:
  - Подкрепата на ДПС може да се окаже воденичен камък при президентските избори.
  - Ако доскоро политическият модел с който ДПС участваше в управлението служеше за реклама на нашата страна, то в контекста на европейската ни перспектива е възможно той да започне да работи срещу образа на България.
  Едно - че в Европа мнозина се страхуват от експанзията на Турция. И второ - че ДПС всъщност предлага модел на консолидация на електората, който го изолира в непрозрачна черупка. А в Европа това е най-краткият път общността да премине от преимуществено етнически към преобладаващо религиозни, т.е. ислямски, а оттам към ислямистки специфики, ставайки не рядко почва за крайни – антихристиянски, антимодерни, до антихуманни настроения...

  19.03.2006 год.
  Администрацията в страната е минала вече критичния праг от некадърни и некомпетентни хора, които тя може да понесе.
  Такова е положението и на държавно, и на общинско ниво. При всяко завъртане на властта след избори, партиите дават постове на кохорти готови за всякакви длъжности кадри. И се бъркат тотално компетенции с компетентност - човекът, заел поста смята, че има и компетентността, която постът изисква...
  Някой ще каже - хората се назначават чрез конкурс! В 90% от случаите конкурсите граничат с цинизъм. Кандидатът, който ще спечели се знае, знае какво ще го питат и изкарва 99 точки от 100. Както зле говорещо български момиче в земеделското министерство побеждава кандидат с докторат по биология! ...
  Не звучи никак приятно, но това е най-реалната ни реалност. У нас вече няма ясни критерии, по които може да бъде сложен на даден пост даден човек. Както сме над критичния праг на некадърници в администрацията, така сме над критичната маса от протежета, които заемат високи постове и длъжности, без да имат нужните способности да управляват хора и процеси.
  Това въздейства тежко и не само нанася огромни морални и материални щети на държавата, но и изключително силно демотивира нормалните хора, изкривява психиката им. Те не виждат смисъл да се развиват, ако без партийна подкрепа, непотизъм или корупция не могат и крачка да мръднат напред.
  Системата в администрацията все повече се развива така, че да разбива съдби, да мачка качествените хора, да изисква от тях оцеляване и напредък - но чрез съвсем други качества.
  Щом назначат некомпетентен шеф, той си води свои или се обгражда с такива хора, че те да могат по-малко и от него, т.е. некомпетентността се мултиплицира и над можещите пластът е още по-плътен. Това важи за всички партии, но става най-типично за ДПС - при тях нещата се задълбочават, защото изкуствено е стеснено множеството хора, от което те набират кадри – а именно главно хора от турския етнос, или мюсюлмани, или основно пяната от българи-кариеристи.
  Системата 8:5:3 стана троянският кон, с който ДПС вредом превзе крепости - дори в Перник, където няма турци, пъшкат под гнета на ДПС. Но в ДПС-бастионите системата 8:5:3 практически не се прилага!
  Някои институции са напълно депрофесионализирани. В тях е инжектиран тотален непрофесионализъм...
  Някъде щетите от този непрофесионализъм се виждат бързо (напр. при наводненията), но има други сфери (изсичането на горите, съсипването на морска и речна флора и фауна – вж. Агенцията за рибарство и аквакултури), в които безобразията ще лъснат с огромна сила малко по-късно.
  В доста структури гневът на професионалистите волю-неволю придобива етнически отенък, защото да речем - нормални българи не се пускат на курсове за езици и квалификация, а се праща определен контингент - турци и-или българи, записали се предвидливо в ДПС.
  И понеже ДПС неотклонно настанява хората си в администрацията, а там се изисква образователен ценз, от няколко години някои колежи и университети са принудени – доброволно или под натиск - да обезпечават с дипломи кадри на ДПС (доста ректори и декани могат да разкажат за факти от този род).
  Това, за което едни плащат с години, нерви и пари, други по този начин получават практически даром.
  Не бих обобщавал, че така процедират само от ДПС. Изкушават се да действат по този начин и други партийни функционери – от различните видове власти и на различни нива на властта. В някои ВУЗ-ове се знае, че в тях „ходи” известен контингент не студенти, а студентски книжки.
  Каква да прави президентът? Въпреки изборите, а по-скоро поради тях, той трябва да постави диагноза на проблеми от този род.
  И да настоява - така, както е на Запад, да има ясни правила, с които под определено ниво (политическите и напр. висшите позиции), кадрите в администрацията да съхраняват местата си, за да не се тресат при всеки избори и да не се обезкървява управлението.
  Президентът трябва да надигне глас и да защити от политически и административен произвол професионалистите, експертите, всички тези, които осигуряват ефективното изпълнение на управленските решения и с които държавната машина работи като добре смазан и организиран механизъм.

  02.04.2006 год.
  На студентите казвам, съвсем не на шега: “Европейският съюз няма да ни се размине!”. ЕС се приближава към България със страшна сила.
  Колкото България трябва да полага огромни усилия да не би да не я приемат, почти толкова сложен е и проблемът на евро-чиновнишките и евро-бюрократични политици – как да “усучат” нещата, та хем да ни приемат (което мнозинството от тях явно не смее да не направи), хем някак си “да съхранят лицето си”.
  Може би България и Румъния са последният консенсус между “идеалистите”, които смятат, че географското и политическото измерения на Европа трябва да съвпаднат, и “прагматиците”, виждащи чрез нашите две държави износ на европейската си граница по-далеч от същинска Европа и обезпечаващи я така с погранични “племена” и санитарен кордон - които да я пазят.
  Ако системата няма стратегия за преодоляването на кризите си, тя (за да спечели време) ги изнася в периферията или си “добавя” периферия; с други думи - тя се разширява.
  Например, в Европа днес има стагнация, има дефицит от потребители и от непрестижна работна ръка, има ненужни производства. Ако не сме готови за членство, ЕС може точно това да изнесе към нас - стагнация и стоки, “мръсна” работа и “мръсни” производства.
  И аз съм един от тези, които стискат палци: Дано да влезем, това е може би последният шанс България да заприлича на държава!
  Но само за Албания не съм сигурен, че улиците и пътищата са по-добри от нашите. Всеки, пътуващ за Европа и из Европа твърди: Такова чудо като в България няма! Както няма никъде толкова явни, осезаеми, видими белези за отсъствие на управление и власт. Както никоя бивша соцстрана не си направи така бездарно Прехода и не ограби, онеправда, разболя и умори своя народ.
  Но заедно с надеждата ЕС “да ни оправи”, “да ни тури в ред”, логично в мислещите глави се появява тревога: “А ще може ли ЕС да се справи, да ни вкара в правия път, да ни асимилира?”.
  ЕС досега къде много, а къде сравнително добре, но успя да асимилира всички присъединили се страни. Но досега ЕС не е интегрирал държава като нашата. Страна с корупция и анархия на всички равнища във властта, със “сиви” и просто престъпни интереси, проникнали в партиите и управлението, а по места властващи тотално, с апатия и аномия у обществото, с лоша и разнебитена инфраструктура, с парализирана и политизирана съдебна система, с напълно демотивирана от политическите назначения и изтощена от постоянните чистки администрация.
  Да вземем корупцията. Впрочем, дали това е “корупция”? На Запад има корупция, но там политиците печелят от връзките си с бизнеса, като му помагат да се развива и осребряват тази помощ. А у нас политиците печелят от бизнеса, като гледат да му увиснат като воденичен камък на шията и му пречат да се развива. Високите комисионни задушават бизнеса, оставят му много малко свободен капитал (отчасти заради това се работи толкова некачествено по възстановяването на щетите след природните бедствия).
  Паразитирането върху бизнеса на партийния елит лишава икономиката от кислород, тласка бизнеса към корупционни и други престъпни практики; той не може да премине към своята “неолитна” революция - да произвежда; а се принуждава да се занимава със “събирателство” (к’вото падне наготово - граби!). Непроизводствените политически разходи за нашия бизнес са толкова високи, че влияят на БВП, “изяждат” жизнен стандарт!
  А вината на ДПС? Вината на ДПС е, че това им стана партийна идентичност.
  Във всяка партия има корупция, но ДПС е партията, в която корупцията е белег на разпознаване на партийното членство - затова се влиза в ДПС, самото членство е пропуск в корупционни схеми.
  ЕС (той самият е в морална и финансова криза) няма опит в асимилирането на такава държава, която като дезорганизация и мобилизация, като разединение и нагласи да е толкова далеч от ЕС.
  Поради това Въпросът е: „Имаме ли потенциал да се впишем достойно в ЕС?” А Отговорът е: „Не! Власт, бизнес, общество не са готови за ЕС!”
  Изправени сме пред практическата неспособност да усвоим огромната част от европейските фондове (а преди това и да ги получим), защото не само не сме подготвили проекти, а и не знаем какви проекти да предложим и няма хора, подготвени за писане на такива проекти). Плюс развращаващото влияние, което самата мисъл за фондовете оказа върху политиците ни.
  Неподготвеността за Членството не е преувеличена! ЕС ще бъде за България като цунами-то в Азия. И всички ние, почти целокупният народ, администрацията и бизнесът се държим точно като туристите в часá на това цунами. Събрали сме се на брега на океана “ЕС”, наблюдаваме високата вълна, без да се досетим, че тя лети стремително и все по-висока - към нас. И тя можа да ни помете. Като всичко, което е неприспособено, недъгаво и нечитаво ще загине. Ще има взрив от фалити, от съсипани бизнеси, изядени спестявания и провалени кариери, от останали излишни висши образования и от нова емиграция.
  Членството в ЕС заприличва на обективно явление. Затова трябва да изработим визия (стратегия): Как да минимизираме негативните последици (и да максимизираме ползите) от това членство. Ясно е, че в началото последиците ще бъдат жестоки. В изработването на тази визия (стратегия) или поне в усилието да се замислим като държава, общество, народ колко важно е да я имаме, президентът може да има мобилизираща роля.

  02.07.2006 год.
  ... От ДПС казват: Този да се уволни, онзи да се назначи. Парите да се дадат на този. Проектът да се пусне на онзи. Всичко става под масата, с незачитане на правилата. Ако ще се прави конкурс, предния ден се праща факс с отговорите.
  От всичко на света прослойката корупционери в ДПС най-обичат да правят нещата чрез алъш-вериш - не по Закона за обществените поръчки, не чрез търг, не на борсата, а директно - на нашия човек, на нашата фирма.
  Винаги ме е терзаел един въпрос: Тези методи са прости и примитивни, защото като правило се вършат от по-необразовани и по-неинтелигентни хора, или има нещо друго - например не се ли посяга така на ресурсите на държавата, защото хора с подобна алчност вече не чувстват държавата ни като своя и са се отчуждили от нея? А най-голяма ще ми е тревогата, ако някой ги подучва да ламтят за корупция в сфери, много пряко свързани с националната сигурност - като армията, държавният резерв, военновременните запаси...
  Ако имаше спецслужби, които високо професионално да си вършат работата и в това направление, те биха могли да кажат дали става въпрос за алчност или за отлично премислени схеми (от кого?), които обезкървяват страната.
  Това може да е прекалена или преднамерена мнителност на все повече объркани и разтревожени хора. И все пак е наивно да си затваряме очите, че в много държавни ведомства се надига вълна от възмущение за корупцията (все по-често чувам думи като „грабежи”) на хора от ДПС – става масова оценката, че това е минало всякакви предели.
  Опасно е възприемането на корупцията като политическа стратегия на ДПС. А за такова възприемане говори нарасващото убеждение, че както у нас има “ромска битова престъпност”, така вече има “турска политическа корупция” и последиците и от едната, и от другата започват да се смятат за трудно измерими.

  23.07.2006 год.
  Безобразията в Държавния резерв и Комисията, раздаваща милиони за ликвидиране на последици от бедствия и аварии, са част от често коментираната и от мен система, с която елитът на ДПС систематично източва държавата и я ерозира с корупция. Корупционните практики в ДПС са толкова еднакви в различни институции, че приличат на осъществявана стратегия.
  Но да не се вглеждаме само в корупцията. Има по-тревожни от нея неща. Това е използването от ДПС на превзетите от него институции за провеждане на политика, която понякога е в пряк ущърб на страната.
  Това например ДПС прави чрез свои хора в министерството на земеделието.
  Като преподавам във Варна разтревожени хора ме питат - нима не е логичен въпросът: Защо сега не се говори за турски гемии, бракониерстващи с калкан?
  И сами ми обясняват: Може би защото на всички служби по морето, отговарящи за морската флора и фауна шефовете са от ДПС. Някои от тези държавни чиновници de facto са служители на турски фирми и чрез тях се лови и събира всичко, което мърда и шава на, във и под морската вода и се изнася в Турция. Точно както с пасивното съзерцание на кадри на ДПС се изсичат горите ни.
  Не, това не е мнителност или шовинизъм. Това е истина! Тя се подтвърждава от редица структури. Боли ме да го пиша, но много хора там директно обвиняват пред мен президента: че се страхува и не смее гък да каже на ДПС. Гламави ни били политиците и никакви държавници не били, защото са позволили на Ахмед Доган да им тури чатала и му правят коленопрокленно метани.
  Да вземем Комисията за защита от дискриминация. И тя е под опеката на ДПС. Нейни служители бият пред мен камбаната – да не се позволи тази Комисия да се превърне в инструмент за ерозиране на националните ценности и принципи. Тези, които работят в Комисията или пък наблюдават работата й, упрекват президента за една част от лицата, които е предложил там – че нямат воля и разбиране за мисията си, а само се подписват регулярно във ведомостта. Парите да вървят! А ДПС и Кемал Еюп да правят каквото желаят!!
  Това е повод за вътрешен анализ на дейността на хората, назначени от президентската квота в различните институции – по какви критерии е станало това, доколко са компетентни, как си вършат работата, как те отстояват националните интереси.
  Най-малкият проблем е, ако в споменатата Комисия фирми от прословутия обръч печелят при всяка обществена поръчка и от всяка обществена поръчка!
  Далеч по-важното е, ако политизирането на тази Комисията за защита от дискриминация продължи и тя се използва за защита от “дискриминация” само в интерес на ДПС – т.е. единствено за хора с турско етническо самосъзнание или мюсюлмани. Нищо, че според закона има 17 пункта, по които се говори за дискриминация.
  А примери за евентуално развитие в тази посока вече има и то не един и два – когато за най-малкото несъгласие с решение на институция или на общинска администрация, което не устройва ДПС и (радикални) мюсюлмани, те се жалват до Комисията за защита от дискриминация и там Кемал Еюп като началник извивал ръцете на експертите – какво и как да пишат.
  Хора, работещи в Комисията говорят:
  - За екстремизация на лидери на турците по места.
  - За големите пари, с които си играят за прокарване на своите цели.
  - За това как надигнали глава те подклаждат напрежение.
  - За турските читалища и ислямските учебни заведения.
  Един тревожен пример е този за носенето на забрадки в светските училища. А там иде реч не само за забрадки - те искат да ходят на училище изцяло облечени в мюсюлманска носия и вопят за дискриминация. А българите си мълчат - сакън да не ги обвинят в национализъм.
  Вярно е, че част от тези процеси са обективни: Турция, това е Държава, която има национална стратегия и държавници и преследва своите интереси у нас систематично. В същото време ислямските емисари разполагат с колосални средства за проникване у нас.
  Но друга, не по-малко важна част от тези процеси е субективна и се дължи на меките колене на политиците ни, на страха на специалните и (отчасти) на полицейските служби да възпират политическата и икономическа експанзия на други страни, други капитали и други интереси...
  Дължи се и на асиметрично силните позиции във властта на ДПС - те вече имат пълновластен контрол в цели сфери от нея и могат да спират неизгодни и да налагат изгодни им решения.
  Кметицата на Смолян обикаля страната да агитира за президента, а шепа изоставени от нея родолюбиви чиновници в града водят обречени боеве за светския характер на образованието ни – като се борят срещу носенето на забрадки в училищата. И отдолу ги мачкат активисти на ДПС, а отгоре като институция не ги подкрепя Комисията за защита от дискриминация.
  Комисията за защита от дискриминация брани от уволнение (защото било дискриминация) хора на ДПС. Но внушенията „отгоре” (и при пасивност и незаинтересованост на някои от квотата на президента в Комисията) са да не се проявява подобна непримиримост - ако се уволнява по друг признак – пол, възраст, увреждания…
  Както ми бе споделоно с огорчение – „докато правителството “дреме”, ДПС чрез благите ястреби (Лютви Местан, Кемал Еюп) отлично знае за какво му е Комисията за защита от дискриминация – и работи да я направи орган за превенция на това, което не е в тяхна полза.
  Така се процедира и в Националния съвет за демографски и етнически въпроси, както и в Агенцията за закрила на детето. Просто ДПС с перфектно осмислена политика знае за какво се бори. Друг е въпросът за ресурса (интелектуален и политически), с който то разработва визиите си!
  Това е само една част от смущаващите неща, за които нашето общество чака президентът - заради България - да покаже, че ги вижда и знае и поне веднъж да скръцне със зъби на ДПС. Точно така, както го прави по адрес на Иван Костов и Волен Сидеров например.

  30.07.2006 год.
  ... Да, разбира се, президентът е кандидатът на БСП и е логично те да си синхронизират действията (да речем - датата на изборите). Но всичко си има цена. Много скъпо може да излезе да се загуби надпартийността на президента и той пак да стане бесепар, като допринесе за закостенелостта на политическия ни живот.
  Тази реполитизация на президентската институция е голям грях - той може да донесе изборна победа, но не е държавническо поведение.
  - Държавникът, вместо да участва в режисирано предаване на оръженосеца на новия Дон Кихот-Бойко Борисов, трябваше да посети Професионалната гимназия по икономика “Карл Маркс” в Смолян, в която шепа учители са на предния фронт в битката за светски характер на нашето образование!
  Не може кмет, областен управител, депутати да изоставят тези учители и директорката им Мария Томова. Не може да се позволява на радикалния ислям и Обединението за ислямско развитие и култура да ерозират българското училище, de facto да показват слабостта и страхливостта на нашата държава.
  Всъщност, само две смели жени от Комисията за защита от дискриминация: Зора Генчева и Анели Чобанова, с помощта на колежката си Ирина Мулешкова измиха очите на България и отхвърлиха жалбата на тези, които искат в училищата ни да се ходи с мюсюлмански забрадки, фереджета и носии.
  - Държавникът не оставя ДПС да се превръща в говорител на всички наши мюсюлмани, като използва глупостта на някой идиот, хвърлил димка в казанлъшката джамия! Християните у нас нямат нищо общо с този акт. Не може политическа партия да размахва плашилото на етническия модел, щото запушило черчевето на религиозен храм! ДПС играе опасна игра, като непрекъснато блъфира с етническата карта. Декларацията, прочетена с назидателен тон от Лютви Местан в парламента е с подстрекателски елементи.
  Президентът трябваше да осъди такъв вандалски, а не терористичен акт (да се нарече подобна хулиганска проява “терористичен акт” е просто игра с огъня) и да каже, че всяко посегателство срещу културен, научен, исторически и религиозен дом е хулиганство и дори вандалщина.
  В същото време перзидентът трябва да постави на място всяка една партия, било ДПС, било „Атака”, било БСП или СДС - когато те използват подобни прояви заради партийни цели, като заяви, че такова поведение не отговаря на националните интереси!
  Както би казал някой от колегите в нашата сграда: “Президентът сега за нищо на света не трябва да дразни ДПС!” Има неща, които могат да се пожертват заради тактически съображения. Но има и неща, които са по-важни дори от изборите – когато засягат България...
  Явно ни чака стандартна предизборна кампания, която целù:
  - Да бъде съблазнен избирателят, а не да му се предложи лидерство.
  - Да се привлече своя избирател, а не да се търси подкрепата на другите.
  - Да се спечелят изборите на всяка цена, а после ще мислим.
  - Да се гони максимата “Целта оправдава средствата”, а за тази цел всички средства са добри.
  Такава стратегия може да спечели. Но тя нищо добро не е донесла на нашия народ.

  01.10.2006 год.
  Има реална опасност да се окаже, че добрите дни на мирно, почти хармонично съвместно живеене на българи и турци, на християни и мюсюлмани у нас постепенно остават в миналото.
  - От една страна това е резултат от обективни процеси - такъв род проблеми има в много държави. Ислямът се радикализира, търси само извън себе си причината за това, че е религията с най-много ретроградност, бедност и агресия. И иска да налага своите възгледи и ценности, без да са универсални и без да ги подкрепя с модерни социални проекти и позитивни примери.
  - От друга страна това е резултат от политическата реалност у нас:
  -- Разпадът на държавността отслаби Държавата и онези нейни инструменти (спецслужби и полиция), които възпират по ефективен начин ислямистките фондации и други финансови, разузнавателни и геополитически влияния.
  -- България няма днес стратегия спрямо българите-мюсюлмани, а с безотговорност и неграмотност на политическия елит ги тласна в опасна посока - на подмяна на етническата идентичност с религиозна и те се турцизират.
  - Преходът произведе милиони бедстващи и бедни български граждани и така хората с турско етническо и-или мюсюлманско религиозно самосъзнание станаха лесна плячка за помощ и манипулиране от ислямистите.
  -- Безпринципното абониране на елита на ДПС за властта и начинът, по който ДПС преяжда с власт, допуска откровена корупция и некомпетентност плюс че е така и по места – ето как става напълно логично засилващото се крайно негативно отношение сред българите към ДПС.
  Лошо е, че в масовото съзнание има вече мисъл-синдром: И президентът циментира безнаказаността на ДПС във властта.
  Понеже у нас все повече ще има етнически или религиозни търкания, а ДПС си е присвоило правото да говори от името на българските мюсюлмани, то стрелите на всяко идно безпокойство и недоволство у българите ще се насочат и към президента. Затова много важна задача след изборите е президентът да свали от себе си бъдещото обвинение - че е сред виновниците за етническото и религиозно напрежение.
  Разбира се, още по-важното е да се направи максималното за да няма такова напрежение, но за това се иска и държавна стратегия, и качествен политически елит, и жизнен стандарт.
  Все неща, които още дълго ще бъдат у нас в остър дефицит.
  В същото време ислямистите у нас действат методично, системно и без почивен ден. Те постоянно тестват нашите реакции. Например:
  - Обединението за ислямско развитие и култура, ОИРК - Смолян.
  - Забрадките в Професионална гимназия по икономика “Карл Маркс”-Смолян и Висшия медицински университет-Пловдив (отново ОИРК).
  - Аматьорски футболен клуб “Рудозем 2005” с мюсюлмански полумесец на фланелките (и пак ОИРК).
  - Съюз на мюсюлманите в България - “проповядващ изчистен от светското влияние ислям”; от него Велинград е настръхнал!
  Всяко тяхно усилие целù - с още малко да бъдем пробити. А срещу тях кой е? Никой - пасуваща власт на местно и национално равнище...
  Топката е захвърлена в полето на Комисията за защита от дискриминация. Проблеми, пряко засягащи националната сигурност са стоварени върху крехките (буквално и преносно) плещи на 2-3 жени в тази Комисия. И да споделя човек родолюбивата им позиция, не е редно тези 2-3 жени сами да определят какви са тук националните интереси. Това е задача на Държавата.
  По казуса за забрадките (по-общо - за установеното в Корана задължително облекло):
  - Във Франция е забранено носенето на натрапчиви религиозни символи от учениците.
  - В Турция държавните университети могат да забранят забулването - в духа на принципа за разделение на Религията от Държавата.
  А как да бъде в България? Щом като нашето образование и въобще нашата Държава са светски, в училища и държавни университети забрадките нямат място. Базисният подход - не сме против Исляма, а отстояваме принципите на Държавата.
  Но трябва също да осъзнаваме, че забрадките са външен знак на изява на много по-дълбоки вътрешни трансформации.
  Забрадките могат да бъдат свалени със забрани. Но е факт - има момичета в ислямски училища, пеещи в транс възхвала на Аллаха, мозъците им са промити и те приемат догмите на радикалния Ислям за жената и смятат, че многоженството не е грях.
   Но ако в промити мозъци на момчета в такива училища вградят мисълта, че насилието в името на Исляма не е грях? Трябва да лекуваме не само външните прояви и повърхностни симптоми на болестта, а и дълбоките й и същностни причини.
  Духовният елит на нацията мълчи, оставил полето за дебати в собственост на изразителите на крайни виждания. Мълчат и нашите специалисти по Корана. Защото не виждат Държавата.
  Трябва много да внимаваме да не пламне от случайна искра пожар, който да подпали държавата. Но трябва и да гледаме напред, трябва да сме зрящи, зорки и прозорливи; да мислим стратегически, за да не ни свари утре бъдещето неподготвени.
  Модерното гражданско общество решава въпросите си чрез диалог, мирно, без да провокира агресия. Президентът може да инициира открита дискусия по тези въпроси - с участието и на специалисти, и на личности с висок морален авторитет.

  17.12.2006 год.
  Интервюто на Ахмед Доган дава много поводи за размисъл.
  Прав е Ахмед Доган, че периодът, в който всеки можеше да влезе в политиката и да бъде политик отминава. Политикът се професионализира и придоби определени качества, които го отличават от лаика в политиката...
  Българският политик е изработил свой стил и език на говорене: чрез тях той трябва да изглежда умен, даже мъдър; да внуши респект, да покаже загриженост и да се дистанцира от обикновените хора - които за него, както откровено го каза Ахмед Доган, са работна площадка, но спрямо които той, политикът е обгрижващ ги, водещ ги във вярната посока, колкото и те да не осъзнават това.
  В словата на политиците има известна доза снизходителност към хората-не-политици - че не схващат истинския смисъл на голямата политика, че тя, политиката е трудна работа и не е за всеки, че политиката е много сложна технология - пак според Ахмед Доган.
  В интервюто на Ахмед Доган виждаме един загубил реална представа за стойността си, самовлюбен човек, който върти на пръста като броеница политиците до един и “опипва” - колко още зла ирония над себе си обществото може да понесе?
  Виждаме и слагачество на журналистите пред инак наистина най-умния от водещите ни политици. Те го питат защо не ходи в парламента - вместо да го “разкъсат”, че партията му е най-непрозрачната и в нея има толкова корупция, че в институциите се уредиха стотици некомпетентни протежета (турци и българи) на ДПС и от тях професионалистите боледуват в най-прекия смисъл на думата.
  А че Ахмед Доган щял да излезе от политиката е нова дъвка, която всички се юрват да дъвчат, макар тя да е от типа “Страшни смешки, смешни страшки!”.
  Но са верни тезите на Ахмед Доган за кризата на европейската идентичност и за модерния български национализъм в контекста на ЕС.

  09.08.2008 год. Николай Слатински