“Ирак. Така съветвах президента”

Велико Търново, Издателство "Фабер", 2009 г.

Изтеглете пълното съдържание на книгата

  В тази книга съм събрал всички материали, писани по темата Ирак до президента от мен като негов секретар по националната сигурност през петте години на първия му мандат (2002 – 2006 год.).
  Смятам, че като идея и реализация книгата е уникална за страната ни. От нея – като се види какво аз съм съветвал президента и като се знаят неговите позиции по войната в Ирак - може в голяма степен да се осмисли еволюцията (или революцията?!) в отношението на държавния глава по този конфликт, довел до сериозни сътресения в международната сигурност.
  Може да се каже, че през всичките 5 години моята позиция и позицията на Соломон Паси спрямо войната на САЩ в Ирак останаха непроменени; като при това тези две позиции са в голяма степен коренно противоположни.
  През 2002 год. позицията на президента е идентична с моята позиция.
  През 2006 год. неговата позиция е идентична с тази на Соломон Паси.
  Ето защо подобна промяна на позицията на президента заслужава анализ.
  Далеч съм от мисълта обаче да твърдя, че правият в случая съм аз. Макар че вътрешно в себе си съм категорично и ясно убеден в своята правота.

  По-долу привеждам Предговора към книгата и няколко откъса от нея.

Предговор

  През петте години на първия мандат на президента Георги Първанов, Ирак беше едно от най-сериозните предизвикателства пред външната политика и политиката за сигурност и отбрана на страната ни. Логично е, че като секретар на държавния глава по националната сигурност по това време, аз се чувствах пряко ангажиран с всичко свързано с Ирак - преди, по време и след войната. Ето защо се стараех да предлагам анализи, експертиза и позиции - така, както разбирах своите задължения и отговорности към президента и както смятах, че той трябва да се държи и реагира за да защити националните интереси.
  Разбира се, за България несравнимо по-важно от моите усилия е - какво е заявявал, отстоявал и правил през този сложен период нейният президент. Сериозна част от неговата дейност е била публична и затова беше широко отразявана в медиите и в Интернет-сайта на президентството. Там може да надникне за справка и припомняне всеки, който проявява интерес по темата.
  Разбира се, „зад сцената” и „в кухнята” на президента е останала скрита друга, немалка част от неговата дейност по Ирак. От една страна това е напълно разбираемо, защото никога и никъде не е имало пълна прозрачност в действията на политиците, още повече на такова високо ниво. Има разговори и усилия, давани отговори и поемани ангажименти, които остават невидими за обществото и за голяма част от управляващите – така се прави навсякъде по света. От друга страна, този стил на работа е характерен за нашия президент – той предпочита срещите на четири очи, без посредник, много рядко допускаше дискусии в по-широк кръг секретари, с малки изключения ние бяхме карани да предаваме своите писмени материали - за да си ги чете той на спокойствие.
  Така че има неща от голямата политика през тези 5 години, които аз – като не принадлежащ на тесния кръг съветници на президента – не съм видял и ми се е налагало да правя догадки и да се опитвам да се досещам за тях. Има също и неща, които съм видял и се надявам да разкажа за тях в друг тип публикации, имащи повече или по-малко мемоарен характер. Като бих желал да го направя не за да „изнасям неща отвътре”, а защото нашето общество и Негово Величество българският данъкоплатец и гражданин имат правото да знае повече и с много повече прозрачност за дейността на държавните мъже.
  Целта на тази книга обаче е съвсем различна. Тук в хронологичен ред аз искам да покажа какво и как съм съветвал президента относно Ирак.
14.01.2008 год. Николай Слатински

10.03.2003 год.
  Из моите изводи от семинара „България: “Новата” война: Конфликтът на 21 век” в Европейския център за изследвания в областта на сигурността, Гармиш Партенкирхен, Германия, 3-6 март 2003 г.:
  - САЩ са в последната фаза на подготовката за война срещу Ирак и вече изпитват нетърпение и нервност – всичко да започне час по-скоро.
  - САЩ настройват цялата си политическа, военна и медийна машина за нанасяне на първите удари около 20 март, но не по-късно от 25 март.
  [б.а. – Войната започна на 20 март.]
  - САЩ смятат за главен вариант бързата, до 2 седмици, победа, като Саддам бъде отстранен от власт до 10 дни от началото на кампанията.
  [б.а. – На 9 април бе превзет Багдад и бе съборена огромната статуя на Саддам в центъра на града.]
  - САЩ виждат частична (най-малкото) промяна в българската позиция по Ирак, като основен неин изразител за тях е президентът Първанов.
  - САЩ не се съмняват, че въпреки това България с гласа на Стефан Тафров – под енергичния контрол на Соломон Паси, - ще подкрепи втората им резолюция.
  - САЩ са твърдо решени в близко бъдеще да оценяват партньорите си главно по това – доколко са ги подкрепили в войната им срещу Ирак.
  - САЩ не се съмняват изобщо, че в най-скоро време ще започнат дислоциране на част от войските си в Германия в България и Румъния.
  - САЩ все повече ще разчитат на коалиции от желаещи, формирани за конкретната мисия, а постоянните съюзи минават на заден план.

28.12.2003 год.:
  В Кербала започна трагедия, която вътре в себе си чаках на 1000%.
  [б.а. – Базата ни бе атакувана с камион-бомба на 27 декември 2003 год.]
  Инстинктивно усещах същото като в Камбоджа преди 10 години: Лошото е набрало ход и иде неотвратимо към нас.
  На 23 ноември писах: “За Кербала въпросът не е Дали? ще бъдем ударени, а Кога?“ С голяма тревога го повторих на 14 декември. А на 7 декември писах за битката с тероризма: “Колкото повече се борим, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече се борим”. Същото важи и за България.
  Това е само началото. А някои варианти на развитие могат да предизвикат сериозни трусове в политическата ни система.
  Нашата външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това:
  - Тя не е чак пък толкова предопределена - твърдя го убедено - че за нас да няма нито избор, нито мърдане.
  - Тя не бива да се води така, че всеки навън и в страната да знае, че правим каквото се поиска от нас.
  - Тя не е съвсем правилна, щом носи само рискове и щети без поне частични гаранции и компенсации.
  - Тя ни отдалечава от Германия, Франция, Русия.
  Подобна външна политика не е последователност, а покорност; не е прозрачност, а послушание. Заради нея може да ни излезе много лошо и обидно име.
  Ще каже някой: Какво предлагаш?
  Все по-трудно ще става да се предлага нещо, след като с всяко завъртане на болта той влиза по-надълбоко. Това стеснява алтернативите и един ден алтернативи вече няма да има. Което не значи, че е нямало.
  - Точно затова ми се щеше президентът да доразвие своята позиция към войната в Ирак, заявена така силно в Народното събрание: “Аз не приемам тази война!” Милиони българи тогава бяха горди със своя държавен глава...
  През следващите месеци почувствах, че президентът сякаш се стъписа от тази своя историческа смелост и даде заден ход.
  - Заради това очаквах президентът да постави по-отчетливо възможността за американски бази у нас като следствие от и само след членството в НАТО, а не въпросът да се обсъжда преди това членство и извън контекста на НАТО. В един момент а-ха той да каза точно така, ала някак се разми в пространството...
  - Президентът трябва да участва във външната политика и да я прави, а не да съ-участва в нея и не – за да се присъединява когато тя вече е направена! По-добре без консенсус, отколкото с наложен му и неизгоден за националния интерес консенсус.
  Моят идеал за политиката на президента е изразен в един текст от 02-03.01.2002 год.: “За България въпросът много повече вече е не ДАЛИ, а КАК. Не ДАЛИ ще протича един процес, а КАК ще протича. Не ДАЛИ ще се вземе едно решение, а КАК ще бъде взето. Шансът ни е в нюансите, в детайлите - тук е възможен все пак някакъв избор. В генералното нещата се предрешават и решават от големите сили. Нека водим политика, при която България дори да не може да казва НЕ, поне да казва ДА, НО.”
  Така че изобщо не става дума за оспорване на стратегическите приоритети, а за начина на тяхното осъществяване. Латвийци и литовци, словенци и словаци с не по-малка воля преследват същите тези приоритети, но го правят по-умно и по-достойно.
  Парадоксът сега е, че вече няма знак на равенство между САЩ и НАТО и сме длъжни да държим на НАТО винаги, когато НАТО се разминава със САЩ. Днес трябва да пазим НАТО от Соломон Паси!
  Това не е носталгия по академични дискусии, а апел за една избистрена стратегия на президента. Тази стратегия не бива да се следва интуитивно, колкото и силна да е неговата интуиция.
  Стратегията трябва да бъде продукт на огромни мозъчни усилия на цялото президентско войнство, като ние се сплотяваме зад нея и гребем в една посока.
  Войната в Ирак е сбъркана война – война която се води не на точното място, не в точното време и не с точните цели.
  Сега се решава въпросът за лидерството в България. Тежки дни ни вещае Кербала. В тежки дни истинският лидер няма право на колебания, на отстъпление. Кръстът е поет и трябва да се носи. Но не на инат. Не с безгрижие за това - с колко човешки живота ще се заплати една погрешно правена правилна политика. А за да се изпие солидарно горчивата чаша. И да се извлекат поуки – че колкото по-висок е един пост, толкова по-високи са отговорностите и по-скъпи грешките. Няма безгрешен политик, но няма по-силен политик от този, който е порасъл толкова, че да направи верни изводи от грешките - и своите, и на другите.

09.07.2004 год.
Из материала „За: Кризата с българските заложници в Ирак”:
  - Кризата е сериозно изпитание за българската външна политика и в случай, че изходът от нея бъде трагичен, последствията от това ще са тежки за целия политически елит, както и за българския президент.
  - Двете бедни шофьорчета най-вероятно ще бъдат обезглавени - като възмездие за външната ни политика.
  - Трябва час по-скоро да се спре с тези идиотски крайни, твърди, резки изказвания – че няма да преговаряме с терористи, че няма да променим политиката си. Очевидни неща, които само възпламеняват ситуацията не бива да се произнасят, не бива да търсим конфронтация, ескалация.
  - Дори да са пленени случайно двете момчета, те в момента са в окото на вулкана. Против нас са не някакви икономическо-религиозно-мафиотски групировки, които отвличаха пленници срещу откуп. Против нас е именно самата “Ал Кайда”. За освобождаване на Никълъс Бърк са предлагани на Заркауи няколко милиона, а той казал: “Ние се борим за идеи!”. Нашите момчета за онези в момента са част от злото, каквото са за тях и САЩ; исканията са към САЩ и затова са практически неизпълними. Т.е. при целия елемент на случайност, това отвличане придобива не просто преходни, тактически, изнудващи, а изцяло стратегически измерения.
  - Президентът трябва да си даде сметка, че независимо от драмата на шофьорите, всички други у нас отиграват ситуацията и политически, предизборно. Ето защо той трябва да я изиграе по същия начин, но да помни, че неговата сила е в постъпването като държавник – да направи всичко онова, което може, трябва и е длъжен, но с ясното съзнание, че вероятно и Господ не е в състояние да помогне на момчетата.
  - Вероятни са и двата сценария – бърза екзекуция и протакане поне за няколко дни. Чисто интуитивно, вторият вариант не ми се вижда по-малко вероятен, защото с него ще се влияе силно на общественото ни мнение. Т.е. – у терористите могат да се появят и допълнителни цели.
  - Много е важно президентът да изслуша експерти, които биха могли да му дадат разбиране за процесите, за исляма, за тероризма – за това съм писал многократно.
  - От моите днешни срещи мога да кажа още следното – отново съм на мнение, че трябва много да се внимава с обръщането за помощ към САЩ – ненавистта към тази държава в арабския свят просто ескалира, а и е мит, че САЩ контролират поне отчасти и някъде ситуацията в Ирак.
  - Добре е да помогнем (неявно) за пресконференция на палестински организации у нас, на която те ще кажат, че двете момчета са в Ирак по икономически причини (пари) и нямат нищо общо с политиката по Ирак, че са подлъгани да отиват да правят бизнес в Ирак; че убийството им само би увредило каузата на палестинците в България (а страната ни е правила много за тази кауза); че ще настрои народа ни срещу арабите, а у нашия народ засега няма антиарабски настроения. Добре е да има и човек от мюфтийството. Да се изтъкне отличното съжителство в България на християни и мюсюлмани, че много наши младежи се обучават в духовни училища в Йордания и после спокойно практикуват религиозните си убеждения.
  - Важна е срещата с палестинския посланик; ако може, президентът да се срещне и с палестинските общности - в този терористичен акт има много “палестинство” – напр. исканията (освобождаване на затворници).
  - Впрочем, възможно е скоро палестинците у нас да излъчат обръщение чрез Интернет с молба да не се екзекутират българските заложници.
  - Президентът може да направи кратко изявление към българското общество, с което да заяви, че се предприемат всички усилия за да се спасят двамата заложници, че докато има надежда, българските власти ще полагат максимални усилия за тяхното спасяване. И в същото време да призове български политици, в това число и министри да престанат да трупат политически активи на гърба на сполетялата ни драма, да премерват всички свои изказвания, да мислят за заложниците повече, отколкото за собствения си имидж, защото сега всяка дума е важна и всяко непремерено изказване може да има непоправими последици.
  - Възможности за облекчаване на съдбата на нашите заложници или поне за отлагане на обезглавяването им трябва да се търсят и с връзки и контакти с Арабската лига, с Организация ислямска конференция, с президентите на Франция, Германия, Русия. Експерти споменаха също името на Евгений Примаков. Техният съвет е: да се прави максималното и да се използва целия авторитет, който президентът има навън. Този авторитет е превъзходството на президента над всички останали у нас.

03.05.2005 год.
  Из материала с впечатления от участието ми в в Международния семинар “Гражданско-военни отговори на тероризма” (18-26 април, Балатонкенесе, Унгария):
  Организатори на Семинара бяха основно американски организации, сред които Office of Defense Cooperation, The Center for Civil-Military Relations, Naval Postgraduate School, Monterey, California и други.
  За лектори на Семинара бяха поканени 10-на видни специалисти от САЩ - в различните сфери на противодействието срещу тероризма.
  Макар че лекторите се стараеха да обясняват и дори да внушават американската гледна точка за борбата с терора, дискусиите бяха изключително свободни и често имаше спорове и остри несъгласия.
  Могат да се откроят следните по-важни от дискутираните въпроси:
  - Терористи или борци за свобода (freedom fighters). Обсъждаха се различията между терористите и бойци от съпротивата, въстаници, партизани (insurgents, guerrilla warfare). На моменти се прокрадваше усещането, че лекторите са на път да поставят знак на равенство между едните и другите. Още повече, че ситуацията в Ирак навежда на тази мисъл - поради припокриване на терористите и съпротивата.
  - Основни, коренни причини за тероризма (root causes). Религията е много важен фактор, но не е сама по себе си от коренните причини за тероризъм. Бедността създава плодотворна почва за тероризъм, но няма пряка и автоматична връзка между бедността и тероризма.
  - Тероризмът е средство, тактика, инструмент. Той е бизнес, чийто продукт, произвеждана и търгувана стока е насилието, а средата, в която се постига най-висок дивидент от него е атмосферата на страх.
  - Периодизация на тероризма. Сега сме свидетели на Четвъртата вълна на тероризма. Първата вълна са анархистите; Втората е при антиколониалните движения; Третата е политически мотивираното насилие през 70-80-те години на 20 век, Четвъртата, съвременната вълна – това е религиозно мотивираният тероризъм. Някои от тези вълни и в момента се припокриват, особено Третата и Четвъртата.
  - Взаимодействието на тероризма с организираната престъпност. Те все повече си сътрудничат, но имат и обективни различия. Напр. организираната престъпност не иска публичност, тя предпочита да действа скрито, да извлича печалбите си от незаконната дейност без много шум. Докато тероризмът напротив – търси колкото е възможно по-голяма публичност, нестабилност, страх и социална деструкция.
  - Тероризмът като престъпна дейност или като война. Това е един от най-важните проблеми, защото през него минава разделителната линия между вижданията за тероризма и за средствата на борбата с него в САЩ и Западна Европа. Според САЩ трябва да водим война с тероризма (а на война - като на война). Водещата роля в тая война е на военните, чрез военни операции и с най-съвременни и мощни въоръжения (т.е. това е задача на МО). Но според Западна Европа на тероризма трябва да се противодейства като срещу престъпни организации. Водещата роля е на полицията (т.е. това е задача на МВР), докато ролята на военните е само допълваща и спомагателна.
  Един от лекторите каза: “САЩ водят война с тероризма и затова те непрекъснато търсят държава, която да нападнат”. В дискусиите бе зададен и логичният въпрос: “Ако това е война, то тогава кога и при какви условия, по какви критерии ще се приеме, че тя е спечелена?”.
  - Проблемът за провалилите се и провалящите се държави (failed & failing states). Те винаги се превръщат в пристанища и убежища на терористи и са като блата, в които се развъждат комари, разнасят се зарази - колкото и да се предпазваш от тях, то докато не пресушиш блатата, опасността от комарите и миризмите ще си остава реална.
  - Тероризмът и ислямът. Разбира се – важно е да не превръщаме борбата с тероризма в борба с исляма. Но както и да избягваме от религиозните, т.е. ислямски, понятия в тази борба, това не снема от дневен ред проблемът, че огромното мнозинство днешни терористи изповядват ислямската религия. А това означава, че ислямът трябва - рано или късно, а по-добре рано, отколкото късно - да си направи много критичен и откровен самоанализ защо в недрата му най-често се ражда тероризъм и да потърси пътища за своята модернизация.
  - Тероризмът и Хуманитарното право. Ако с тероризма трябва да се води война, то какво е мястото в тази война на Хуманитарното право, в т.ч. на Женевските конвенции? И ако дадем на терористите статут на “комбатанти”, то не ги ли легитимираме и легализираме по този начин? Турски представител силно възрази срещу даването на терористите на подобен статут, защото терористите не са войници, а “нечовешки престъпници и те трябва да бъдат изтребвани до крак”.
  - Друг участник приведе следното любопитно тълкувание – след като ние водим война с тероризма, то в тази война използваме ракети - и ако ракетата е изпратена срещу военна цел, то дори при попадането й в целта да загинат и невинни граждани и да пострадат граждански обекти, ракетата си остава легално и легитимно средство. Съвсем друг бил случаят ако тази ракета е изстреляна не срещу военна цел.
  - Тероризмът и общественото мнение. Във войната (или борбата) с тероризма централно място заема спечелването на общественото мнение в собствената страна и подкрепата на хората в държавата, където водим тази война – т.е. съществен елемент от тази война е битката за сърцата и умовете на народите и обществата (Hearts-and-Minds campaign), вкл. операциите за стратегическо влияние (Strategic Influence Operations). Една победа, извоювана на бойното поле може накрая да се обърне в поражение на идеологическото и пропагандно поле, особено в сегашната епоха на информационното общество.
  - Тероризмът и човешките права. Един от най-спорните въпроси беше за спазването на човешките права в противодействието срещу тероризма. Дали това е война или е борба – нека да спорим, ала все едно това е двубой. Но тогава - ако в този двубой единият противник доброволно си е вързал едната ръка за тялото, а другият има право да ползва всички хватки и средства, резултатът може да е печален. От друга страна обаче, ако първият противник постъпва изцяло като втория в битката помежду им, тогава каква е разликата между тях?
  Кога и при какви условия спрямо терористите е допустимо да се следва максимата "Око за око"? Ако те отричат всякакви норми и са се поставили извън законността, извън морала и етиката, трябва ли да си връзваме ръцете с етически, морални и законови ограничения?
  - Преговарянето с терористи. Остри дискусии се разгоряха и по въпроса да се преговаря ли с терористи? Факт е, че страните, които отказаха да преговарят с терористи в Ирак най-често получаваха в замяна обезглавените тела на своите сънародници. Както е и факт, че онези от държавите, които явно или тайно влизаха в преговори с терористите, не рядко успяваха да спасят сънародниците си. Това е изключително деликатен въпрос, на който понякога се даваше доста уклончив отговор – зависи от обстоятелствата, от пленените хора (а ако са деца), от възможността да се спечели време; и че да се водят преговори не винаги значи да се тръгва на безпринципни отстъпки.
  - “Ползата” от тероризма. Тероризмът е много сериозен проблем, но това е така и защото той се използва за постигане на политически цели и така да се каже “си струва”, възнаграждава се щедро – ние виждаме и в нашия регион как жестоки терористи са днес политици, с които Западът разговаря, преговаря и се договаря. Подобни случаи са послание към други “борци” – използвайте тероризма, постигайте политическите си цели и после ще ви признаят (защото ще влязат в сила свършените факти), ще решават с вас регионалните проблеми!
  - Сигурност и Отбрана. Всяка държава ще трябва да намери своя прецизен баланс между сигурността и отбраната. Защото отбраната става все по-свиващ се елемент от сигурността на държавата (най-точно - от Homeland Security) и затова всяко управление би трябвало много издълбоко да обмисля какви ресурси ще заделя за отделните институции: за МО, за МВР, за спецслужбите, за Гражданска защита.
  Това може да е резултат само от многофакторен анализ на целите, на начините за тяхното постигане и на средствата, заделени за това.
  Иначе за въоръжените ни сили ще се заделят огромни средства за закупуване на т.нар. “платформи” – самолети, вертолети, фрегати, докато в съвременното комуникационно оборудване на армията ще има очевидно изоставане (напр. в Бригадата за специални операции има един-единствен GPS и то той е туристически - можем само да си представим как ще си комуникират нейните бойци ако се наложи да изпълняват реална мисия в бойни условия). Да не говорим, че МВР е като доведено дете спрямо армията: няма и 1 вертолет; до 3 години всички противопожарни машини ще излязат от строя - с изтекъл срок за използване и-или надхвърлен пробег; а в Специализирания отряд за борба с тероризма противогазите са “виждали с очите си Ленин”.
  - Системата за сигурност. Проблемът с взаимодействието между отделните институции в системата за национална сигурност (вредом говорят за “система”, но у нас се налага далеч по-частното “сектор”), за координацията помежду им, за контрола над тях. Вземащото връх виждане е, че модернизацията на управлението на сигурността е двупосочна: централизация на координацията и децентрализация на изпълнението (Decentralize Execution-Centralize Coordination, DECC).
  Процесът за реформиране и модернизиране на нашата система за национална сигурност през тези 4 години спря или почти не мръдна от точката на замръзване. Проблемът с координацията бе оставен на самотек. Като във всяка домодерна (“феодална”) система липсата на централна власт доведе до борба на по-ниските нива - за повече правомощия. В създалия се вакуум беше просто въпрос на време да се появи харизматична личност като ген. Борисов, който съвсем не по конституция и не в съгласие със законите на страната се наложи в публичното съзнание като безспорен главен координатор на всички служби. Това е в разрез със структурата на системата за сигурност, защото не може с подобни правомощия да е не дори министър на вътрешните работи, а само един главен секретар на МВР! Но поне при тази ситуация е по-лесно да се направят някои изводи, като този, че НСС не може повече да остава в МВР, а трябва да има Агенция по контраразузнаването към правителството (с очевидния риск да се отвори възможност за създаването и на Агенция по разузнаването).
  Отговорът на всяка една терористична заплаха трябва да бъде по начин, сходен или дори идентичен на отговора, даван при другите кризисни ситуации, отговор интегриран (в оптимална координация и максимално сътрудничество между институциите) и своевременен.
  Голямо внимание трябва да отделим на стратегическото планиране и на вярно разработената политика на противодействие - с отделяне на причините от следствията (бе ни преведен интересен пример - как по време на чумата хората са избивали котките, вместо плъховете).
  Координацията е нужна както на висшите управленски нива, така и на по-ниските нива, т.е. както по върховете, така и на “бойното” поле.
  Особено внимание е необходимо да се отдели на първите, които трябва да реагират при криза (“first responders”). Те трябва да бъдат много добре екипирани, сработени и с възможности да комуникират.
  Защото от техните действия до голяма степен зависят колко тежки ще са последствията. У нас обаче най-високо проходим автомобил се предоставя не на “first responders”, а на министъра без портфейл.
  И въобще, както знам, а и както чух – едва ли има друга страна като нашата, в която “first responders” са толкова зле и бедно екипирани.
  И това не е от безпаричие, не е от безразличие, а е от безхаберие.
  За правилните управление, координация и контрол е необходимо и много внимателно отчитане на вътрешноорганизационната култура на всяка една структура, така и изработването на нов тип култура на общо и синергетично взаимодействие между отделните структури.
  Накрая, но не и на последно място в управлението на процесите е, естествено, лидерството: стратегическо, операционно, тактическо.
  Качеството на лидерството е фактор от първостепенна значимост. В тази връзка бе изтъквана потребността лидерите да се заобикалят не от вечно съгласни с тях, пеещи им оди изпълнители, помощници и съветници, а преди всичко от критично и аналитично мислещи хора.
  - Тероризмът и специалните служби. Ролята на спецслужбите е изключително важна, както и да се води борбата с тероризма – дали с полицейски или с въоръжени сили. Инвестицията в разузнаването и в контраразузнаването е с много висока степен на възвращаемост.
  - Сред главните критерии за ефективността на специалните служби е качеството на събираната от тях информация и на направените от тях анализи. И при специалните служби е важна децентрализацията на събирането на информацията и същевременно - централизация на нейното анализиране. Плюс гражданският контрол над службите.
  - Мрежовите структури. Битката с тероризма е не така успешна и защото мрежите на тероризма са хоризонтални, дисперсирани, с по-голяма мобилност, с по-висока адаптивност. А все още държавните структури са вертикални и централизирани, те трудно се поддават на реформиране, залагат на рутината. Редица държави полагат големи усилия да променят това хоризонтално-вертикално несъответствие, но най-често резултатът е - прикрита съпротива на бюрокрацията, опитваща се да мимикрира, да мутира, да се приспособява, с което понижава ефективността на системата. Ето защо - като правило - се дава предимство на хора извън системата - те оглавяват процесите и почват да осъществяват реформите в институциите от сигурността.
  Точно това става и в САЩ с назначаването на ключови позиции в системата за национална сигурност на Джон Негропонте - директор на националното разузнаване; г-жа Мишел ван Клийв - ръководител на националното контраразузнаване, на Портър Гос - директор на ЦРУ; на Майкъл Чертофф - министър на вътрешната сигурност.
  - Тероризмът и медиите. Ролята на медиите беше задълбочено дискутирана. Все повече се налага идеята, че медиите стават среда, без която ефектът от дейността и размахът на терористите щяха да бъдат далеч по-малки. [През Гражданската война в САЩ ген. Уилям Т. Шърман бил казал: “Ако застрелям всички военни кореспонденти след обяда, то още преди закуска ще получим от тях новини от ада.”]
  Огромно впечатление направи парадоксалният факт, че през целия Семинар никой тъй и не спомена за НАТО като ключова организация в борбата с тероризма! В дневния ред на тази борба НАТО просто отсъстваше. Човек наистина може да се запита след такъв Семинар - а в каква НАТО сме влезли, на какво е способна и въобще дали на нещо е способна тя? Или наистина е станала реликва от времето на Студената война, която съществува единствено по навик и инерция?
  Понякога възникваше впечатлението, че се дискутират неща, които принадлежат на вчерашния или днешния ден и още утре ще станат вече минало. В смисъл, че се обсъждат проблеми, които формално покриват сходен периметър от явления, съпроводени с насилствени действия и ние говорим за глобален тероризъм, но всъщност става дума за процеси и реакции, които имат силна локална и регионална специфика, а привеждането им под общ знаменател решава други задачи, явява се заместител на други предизвикателства, в името на други функционални цели с консолидиращ и мобилизиращ ефект.
  Дискусиите на Семинара се въртяха предимно около подходите в битката с тероризма на САЩ и Европа. Техните принципни различия очевидно ще продължат да задълбочават - американците ще воюват с тероризма, а европейците ще се борят с него. И все пак - колкото и генерални да са тези различия, трябва да се признае, че те са само нормално следствие от стратегическите и фундаментални различия между САЩ и Европа, които ще нарастват (т.нар. “разширяване” на Атлантическия океан), защото това са общности с огромни и все по-трудно съвместими идентичностни, цивилизационни несъответствия.

26.12.2006 год.
  Затъването на САЩ в Ирак достига колосални размери и все повече се отразява на позициите и решенията на Джордж Буш, в които има явни симптоми на паника и липса на стратегия. Преди 2 месеца Буш твърдеше: “САЩ безусловно печелят войната в Ирак”, сега заявява: “Ние не печелим, ние не губим.” Той реши да се увеличи числеността на въоръжените сили: главно на Армията (Сухопътните войски) и Марината (Морската пехота).
  Общо е виждането, че Армията е претоварена, изморена и изтощена (“напрегната”, “счупена”, “кръвотечаща”). От 482 000 души през 2001 год., тя сега е 512 000, командващите настояват веднага за нови 30 000 и по-късно - за още поне 20 000-40 000. Всеки нови 10 000 войници означават нови 1.2 млрд. дол. разходи.
  С дадените още 100 млрд. дол. за войните в Ирак и Афганистан, преките разходи, отпуснати за тези войни стават 600 млрд. дол. и по този начин надхвърлят разходите за Виетнам - 549 млрд. дол.
  Истинското име на ситуацията в Ирак е хаос. Всеки месец там загиват по над 1 000 иракчани. А 2 милиона са избягалите от страната, като скоростта на напускане на Ирак достига 3 000 души за месец. Хората с бягство дават оценка за ставащото.
  Да добавим и половин милион вътрешни бежанци в Ирак.
  Всеки ден срещу силите на коалицията има около 150 атаки.
  От “обучените” 325 000 иракски сили, налице са 280 000, но пък 30% от тях временно отсъстват, така че остават 198 000.
  Българският политически елит показа удивителна слепота в стратегическото мислене през 20 век. Страната взе участие и в трите глобални конфликта: Първата световна война, Втората световна война и Първата студена война. И то така, че три пъти се оказа в лагера на победените. В Ирак ние също участваме и пак сме на път да се окажем в лагера на победените. По този начин е ясно - елитът може да се мени, слепотата му – не...
  Американската Армия доказа в Ирак това, което се знаеше от всички – тя може да съкруши и разруши всеки и всичко чрез грубото прилагане на многократно превъзхождащата сила. Но тя не може да контролира, да поддържа реда, да стабилизира.
  Това е Армия, от главата до петите и от Земята до Космоса оборудвана с най-високи технологии, но човешките й ресурси са ограничени, често дори нищожни. Това е една от бедите на професионалната армия - в нея идва утайката на обществото, тези, които освен да се продават като пушечно месо, друго не умеят. А мотивираният само с пари войник естествено ще се старае да ги печели по-дълго и ще гледа по-малко да рискува.
  Все повече анализи твърдят, че войната в Ирак е нанесла дълбок, дългосрочен удар по престижа и имиджа на САЩ.
  Оттук нататък поне в обозримо бъдеще всяко тяхно решение за прилагане на сила a priori ще се оценява като нелегитимно.
  Резкият спад на доверие сред опоненти и приятели означава много по-трудно намиране на съмишленици и партньори дори за позитивни каузи. Това ще се отрази деструктивно на НАТО.
  Надигат се гласове за преглед и преосмисляне на начина за вземане на решения в САЩ и за планиране на политиката им: “Извод No. 1: Никога нещата да не се правят както този път”.
  Впрочем, това в пълна сила се отнася и за България, която през последните 5 години задълбочи сателитния си синдром.
  Установено е - Буш е имал хоризонт на мислене за Ирак от 3.5 месеца, не 3.5 години! Въпрос: Какво става с държавата, с нейните мощни силови ведомства, с двадесетината специални служби, щом президентът - държавен глава, върховен главнокомандващ и възглавяващ правителството – има такъв “стратегически хоризонт”?
  А какво става с т.нар. международна общност, която толкова силно бе убедена от тогавашния американски външен министър Колин Пауъл пред Съвета за сигурност на ООН - когато той излагаше абсолютно съшитата с бели конци версия, че в Ирак имало оръжия за масово поразяване? Това бе доказателство - и за двойните стандарти, и за липсата на елементарен морал.
  Силно поразяващ е провалът на разузнаването. Оказа се, че не е достатъчно само да се събира информация - важно е доколко достоверна е тази информация. И още по-важно е да се разбира реалността - култура, традиции, ценности, етика. В този смисъл разумни гласове говорят за коренна промяна в структурата, подходите и обучаването в специалните служби...
  Войната в Ирак се оправдава и със задна дата - като наричат “тероризъм” дори акциите на анти-американските групировки там, които целят да подкопаят силите на САЩ и способността им да се задържат максимално по-дълго като фактор в Ирак.
  Тероризмът стана обсесия. Внушено бе да виждаме в него не заплаха, а Заплахата. Това ни пречи да оценим реалните рискове, уврежда мисленето, харчи огромни ресурси, пилее на безценна енергия, изкривява нашия пртчит на въпросите за Сблъсъка (и на Диалога!) между Християнството и Исляма.
  Президентът трябва да излезе от усмирителната риза на тази обсесия и да помага България да се измъква от хаоса в Ирак.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __     _____  ____             ____ 
/ /_ |__ / | __ ) __ _ / ___|
| '_ \ / / | _ \ / _` | | | _
| (_) | / /_ | |_) | | (_| | | |_| |
\___/ /____| |____/ \__,_| \____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.